Всеки, закупил билет за филм в Дома на киното за датите от 9 до 14 май, ще може да гледа Jeniferever на половин цена в петък, 13.
Снимка: архив на групата
Една от емблематичните формации на новата скандинавска арт-рок сцена, Jeniferever съчетават северната меланхолия с една почти маниакална прецизност на звука, мелодичните линии на шведския фолк-рок с най-новите инвенции на пост-рока от Великобритания и САЩ, необятното със съкровеното, концепцията „по-малкото е повече” с едно съвсем фриволно и незачитащо никакви радиоформати отношение на това колко трябва да е дълго едно произведение. Критиката обича да ги сравнява с исландците Sigur Ros, американците Appleseed Cast и датчаните Efterklang, към които ние можем да добавим Hjaltalin (отново от Исландия) и с известни уговорки дори самите Mogwai (Шотландия), но в това няма много смисъл, доколкото самите Jeniferever са по-скоро търсачи на нови пътища в музиката, отколкото следовници на конкретно направление в арт-рока, пост-рока или ембиънт-рока. Или както казва фронтменът им Кристофер Йонсон, продължавайки мисълта на автора на този текст:
„От една страна търсенето на нови начини и посоки в музиката ни е съзнателно решение, доколкото никой не иска да записва един и същи албум през целия си живот, но погледнато от друг ъгъл я има и подсъзнателната страна на нещата – онзи импулс, който винаги те тласка да търсиш нови пътища, нови звуци, нови измерения”.
Jeniferever са от Упсала, съществуват от 1996 г. и досега имат три „пълнометражни” албума – Choose A Bright Morning (2006), Spring Tides (2009) и Silesia (2011). Групата се състои от Кристофер Йонсон (вокали/китари/клавишни), Мартин Сандстрьом (китари/беквокали), Оле Билиус (китари/бас/клавишни/беквокали) и Фредрик Аспелин (барабани/беквокали). Това е и съставът, в който идват в София на 13 май, за да представят албума си Silesia на 5 ½ изданието на „Аларма Пънк Джаз” в Дома на киното. Някъде между Брайтън и Ливърпул, между два концерта, ние успяхме да се свържем с Кристофер Йонсон за интервю...
Започваме със стереотипите и истините за скандинавския рок, нордското звучене и северноевропейската меланхолия. Можем ли да кажем, че Jeniferever се вписва в една по-широка традиция в скандинавския (пост)рок от последните години на XX и първото десетилетие на XXI век, или такива неща изобщо не ви занимават?
Определено смятам, че има сходни културни наслагвания в това, което ние правим, и в музиката, която други скандинавски музиканти създават, но едновременно с това не мисля, че нашата музика има чак толкова общо с групите, с които обикновено ни сравняват – Sigur Ros, Efterklang и т.н. Сигурен съм, че тези групи също имат своята сложна и заплетена история с множество културни слоеве, но ако вземем предвид дори само факта, че ние и те произхождаме от различни страни, можете да си представите, че и влиянията в творчеството ни също би следвало да са различни. Лично аз се смятам повлиян частично от старата шведска фолклорна музика, шведския джаз и шведския прогресив рок от 60-те и 70-те, но корените на музиката, която създавам, са по-скоро в традициите на Северна Америка и Великобритания. Има нещо шведско в звученето ни, признавам. И не искам да кажа, че сме тотално различни от цялата скандинавска роксцена днес. Но като насока в музика може би все пак сме по близо до северноамериканската и британската сцена.
А шведската сцена от последните няколко десетилетия, с цялото си разнообразие (имам предвид: много трудно можем да търсим пресечна точка между творчеството на Exploding Customer и Ларс Даниелсон или между Wildbirds & Peacedrums и Samla Mammas Manna) – тя провокира ли ви и вие самите да бъдете различни, да не следвате определена традиция, да не влизате в определено русло?
Специално аз съм силно повлиян от музиката и въобще от начина ма музициране на Samla Mammas Manna, а и от тях самите – защото израснах не само с музиката им, но и с тях. Чичо ми беше клавирист на Samla и това е доста важен факт за съзряването ми като автор. Много харесвам начина, по който те създаваха песните си – без никакво съзнание за граници и правила – и ми се ще да вярвам, че и в нашата група има нещо от това отношение към музицирането. При тях мелодичните линии бяха силно повлияни от шведската фолк музика и мисля, че при нас това също го има в известна степен. Така че и при нас влиянията идват от това, което са създали тези преди нас…
А текстовете на песните ви – те как се раждат?
Текстовете, които пиша аз, което значи основната част от всички текстове на Jeniferever, винаги са свързани по един или друг начин с личния ми опит. Пиша за нещата, които ми се случват, за фазите, през които преминавам, за хората, които са важни за мен. Предполагам, че това е един вид авто-терапия за мен самия... Текстовете обикновено се появяват на бял свят след музиката, след като музикалната идея е влязла в действие, защото чувайки музиката, аз вече си представям за какво ще се пее в дадената песен.
Турнето, на което сте в момента, е и премиера на новия ви албум Silesia, който излезе едновременно в Швеция и Германия миналия месец. Защо Силезия и кое е водещо в избора на името – историята, географията, културната близост с тази енигматична област в Централна Европа или?...
Заглавието на албума идва директно от откриващата пиеса „Силезия”. Песента разказва за утрото, в което открих, че баща ми е починал. През 2009 г. бяхме на голямо европейско турне с материала от предишния ни албум Spring Tides и тази новина ме споходи в Берлин. Имах малко свободно време преди отново да поемем на път и реших да се обадя на баща си, с когото не се бяхме чували от няколко седмици. Брат ми вдигна слушалката и ми съобщи, че тъкмо го е открил мъртъв в леглото. И когато започнах да пиша тази песен, още от началото исках да я нарека на нещо в тази част на Берлин, откъдето се обадих у дома и където разбрах новината. Така открих, че железопътната станция Ostbahnhof в миналото се е наричала „Силезия”. Звученето на името страшно ми допадна, но също така и самата идея за железопътната гара, която е място за придвижване – хората идват и си отиват, понякога за да не се завърнат никога повече...
Знам, че за вас звукът – и на концерт, и в студио – е изключително важен. На какви места предпочитате да свирите?
Мястото само по себе си за нас не е толкова важно, колкото хората, които идват на концертите ни – ако сме попаднали сред наистина приятна тълпа, тогава за нас мястото няма значение. Предпочитам да свиря в малък клуб, претъпкан с публика, отколкото в полупразна голяма зала. Както и да е, музиката, която свирим, приляга повече на големи зали. И тъй като по-често ни се случва да свирим в клубове, за нас винаги е предизвикателство, когато имаме възможност да опитаме звука в театрална или кинозала.
Остава ли ви време да слушате музика и ако да, каква?
Лично аз слушам много и различни неща, както и останалите в групата. Мисля, че при мен – в сравнение с тях – нещата обикновено клонят към по-старата музика, докато момчетата в групата винаги се опитват до следят най-новото, което се появява. Аз предпочитам музиката от 60-те и 70-те – имам предвид, на света има толкова много добра стара музика, която още не сме слушали... А и смятам, че трябва да обръщаме внимание повече на самите парчета, отколкото на жанра или на времето, в което са били създадени. Но двете неща обикновено вървят в комплект – в последните месеци слушам в големи количества и новия албум на Dungen, който е велик, но едновременно с това преоткривам и някои записи на Нийл Йънг и Thin Lizzy.
Концертът на Jeniferever на 13 май (петък) в Дома на киното е част от цялостна ембиънт-пост-рок вечер на „Аларма Пънк Джаз”, която ще започне в 20.00 ч. с dj-сет на Indioteque и ще продължи – на живо и на вълните на програма „Христо Ботев” от 21.30 нататък. С участието на ембиънт-нойз триото Flioffy и други специални гости, за които ще разберете непосредствено преди концерта.
(Материалът е публикуван и в сп. ЛИК)
По публикацията работи: Цветан Цветанов
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!