„Да бягаме ли?”
Това е въпросът. Вероятно мнозина български музиканти си го задават. И не от днес...
„Не ни искат и това си е! Още от най-крехка възраст пречим. Докато бях ученик в музикалното училище, хазяйката ми обясняваше, че обичала да си поспива до обяд, след това можело да свиря, докато дойдат гостите за поредния жур, тогава така се казваше. В следващата квартира не харесваха пък високите тонове, дразнели ги – и тях, и кучето им. По-късно съседите оставяха възмутени бележки в пощенската кутия: “Стига вече с това пиано, като че ли 100 бизона тичат.“ (И това за старинното ми италианско чело!)” ...
Така започва едноименното есе на Венцеслав Николов, известен на широката публика като майстор виолончелист. Оказва се, че Венци (както задкулисно го наричат открай време студентите в класа му по камерна музика) съвсем не ограничава духа и мисълта си в рамките на изпълнителското изкуство. Негова е идеята да подтикне младите свои съучастници към активност.
Много е възможно самият той да търси решение на дилемата „...или да останем?”. Прави го, като представя на радиослушателите и гостите в Първо студио на БНР цигуларите Калина Митева и Данте Бертолино, виолиста Велян Ванков, кларинетиста Кристиян Калоянов, виолончелистката Габриела Цветкова и пианистката Лилия Жекова. Всички те са все още в блажения свят на съвместно музициране под крилото на харизматична личност. Без хонорари, без ангажименти, без заплахи за изхвърляне от системата. Поне засега! Ето ни, такива сме! – така разчитам посланието на професора в Националната музикална академия “Панчо Владигеров” Венцеслав Николов.
Очевидно студентите му по камерна музика споделят неговите възгледи за живота, музиката и себеутвърждаването. Поради това правят програма от нестандартен тип: Увертюрата по еврейски теми на Прокофиев, последвана от Багателите на Константин Илиев и Силуетите на Васил Казанджиев, Фантастичните пиеси на Шуман... Кларинетният квинтет на Моцарт увенчава концерта.
Ако желаете да научите и да чуете повече, включете се точно в 19.30 на честотите на програма “Христо Ботев” или присъствайте в Концертното студио на Националното радио.
Входът е свободен, а младите музиканти бяха така благосклонни да отговорят на единствения въпрос „Ще бягате ли?”
Чуйте техните отговори в звуковия файл.
За Амадеус - лично
… Вместо епилог нека се върнем още един път във Виена на Моцарт. Не толкова като реверанс към 250-годишнината от рождението на големия композитор. По-скоро като повод да се замислим за зависимостта на човека на изкуството от неговото обкръжение. Възхищаваме се и досега от Виенска филхармония и като че ли забравяме: За да има оркестър от такава класа, трябва много поколения виенчани да са имали необходимостта да слушат музика. Културата е резултат от натрупвания. Първо се е създало обществото в имперската столица, след това - оркестърът. Не е ли явлението “Моцарт” също плод на щастливо съвпадение: Талантливо дете и баща-учител, който съумява да насочи и канализира голямата дарба; общество, забелязало детето-чудо; по-късно - достатъчно свободна атмосфера в следфеодална Европа, наличието на все по-голям интерес към музиката и в резултат на това професионална среда… Моцарт и Виена.
Преди години гледах „Амадеус” на големия режисьор Милош Форман: Художествената измислица на Пушкин за отношенията между Салиери и Моцарт, тиражирана за кой ли път! Не че не разбрах тогава, че филмът е хубав. Но музиката на Моцарт е една от най-светлите страници на човечеството. Не заслужава ли тя да се опитаме да разберем истината за човека и композитора? Темата Моцарт и обществото ми се струва далеч по-интересна – и важна за нашето време - от изтърканите и неверни клишета за невъзпитания гений, бедняка, погребан в общ гроб… И това за Волфганг Теофилус, нарекъл се сам Амадеус - любимец на боговете! Дете-чудо, разглезено от вниманието на най-видните хора на неговото време. Първият музикант- европеец, говори и пише свободно на основните езици; пътува неуморно през целия си живот, концертира в частни домове, дава академии, тогавашните публични концерти. Кипящ от енергия и желание да използва невероятната си дарба. Композира, дирижира, преподава уроци; свири на чембало и орган, на цигулка и виола. ( Жалко, на виолончело не се е научил, иначе щяхме да имаме повече негови произведения за този инструмент.) Моцарт е прочут и получава наистина достатъчно пари, за да живее добре. Затова и си позволява да се пресели във Виена, като свободен художник. Хайдн ръководи оркестъра на княз Естерхази, но се грижи и за ливреите на лакеите при двора. Салиери е „на служба” при Двора във Виена. (Той е един успял и търсен композитор. Салиери съвсем не е бездарен, но даже и да беше – не познавам композитор с чувство на малоценност! Тезата за завистта, която кулминира в отравяне е съшита с бели конци. Що се отнася до успех и издигане в обществото, по-скоро Моцарт трябва да завижда на успелия, отколкото обратното. Впрочем двамата са в много добри, сега бихме казали – колегиални отношения.)
Моцарт през целия си живот пише по поръчка – и получава пари за това. Като по чудо се появяват произведения, записани с неговия калиграфски почерк - все по-съвършени и по-дълбоки. Като че ли в него живеят двама, единият - общителния, прекалено жив, готов винаги за някоя шега… Но той е по-скоро параван за другия - съсредоточен, дисциплиниран, устремен към съвършенство. От сферите, където не допуска никого, творбите избликват с видима лекота. Работоспособността му е невероятна. В едно от писмата си от Прага от 1787 година, наред със задоволството от изключителния успех и внимание, които получава отвсякъде, се оплаква - от себе си, че тези няколко дни не е работил достатъчно.
Денят му започва рано, в 6 часа сутринта. След обичайния, посветен на тоалета час – фризьор, бръснар, пише три-четири часа. Следват посещения, обед, уроци - нормалният живот на музиканта от 18 век. Освен това езда, Моцарт има собствен кон; вечер игра на карти, кегли… Една от множеството анекдотични, но вероятно вярни истории: Моцарт играе кегли с приятеля си Щадлер. Сеща се, че вечерта са канени при негова ученичка. Естествено, ще се музицира, той е обещал да напише нещо. Между две хвърляния на топката измисля - и записва трио: Приятелят е известен кларинетист, ученичката свири на пиано, а за себе си пише партията на виолата. Творбата и досега е известна с името Kegelstatt –trio, т.е. „Вместо кегли”. Звучи даже като хумористично оплакване…
Той съзнава мащаба на таланта си. От предшествениците цени Бах, а от съвременниците Хайдн. На по-възрастния колега посвещава сборник с шест квартета, много работи върху тях, старае се, единствено него смята за равен на себе си. След двеста години и ние мислим така. Явно Моцарт е имал ясна представа за времето и своето място в него… И все пак, какво се случва? Името и творчеството на Моцарт е познато в целия тогавашен цивилизован свят. Но във Виена все по-трудно намира някой, който да му възложи да напише нещо. През последните години той не е на мода. Една от последните поръчки е музика за часовник(!), впрочем и тук големият композитор се справя със задачата блестящо…
„Никой не е пророк в собствената си родина?” През последните години на живота си, Моцарт, както по-късно и Бетховен, често поглежда отвъд Ламанша. Още повече, че приятелят Хайдн вече е там и жъне успехи – и достатъчно пари… Виена го забравя, силните на деня имат други грижи. Уроците намаляват. Последното му публично свирене е в кафенето зад ъгъла на улицата, където живее. И то не на собствен концерт, а само участие в чужда академия. Моцарт отдавна не е сензация, той е един от многото… По навик свързваме кризата на трийсетте години при повечето хора с Христовата възраст. Моцарт е на 34, 35, 36 години, вече не се усеща любимец на боговете – Амадеус.
Жалко, никой във Виена не забелязва това и не се опитва да протегне ръка, даже и тези, които осъзнават гениалността му. Така нареченото общество не се интересува от него, наоколо има достатъчно музиканти. Бащата Леополд, на когото дължи толкова много, вече не е между живите. Хайдн е в Лондон и не може да помогне на високо ценения от него по-млад колега… Творчеството е комуникация, Може би даже геният не може да живее в пустота? Човекът е смъртен, даже “внезапно смъртен”, както казва един от героите на Булгаков. Наистина ли всеки носи в себе си съдбата?
Дали смъртта на Волфганг Амадеус не е по-скоро случайна, лекарска грешка? По тогавашния обичай му пускат кръв, което отслабва организма и той умира в началото на декември 1791 година. Погребан е в общ гроб, според обществения статут на музиканта, не се знае къде точно. Има само запис в катедралата Св. Стефан за опелото на тялото…
Помощта все пак идва, но отдалеч. И закъснява. Няколко дни след смъртта му, пристига писмо от унгарски благородници с предложение за годишна издръжка от 1000 гулдена. След това - още едно, от Холандия. Тук сумата е още по-голяма. На човека Моцарт те не успяват да помогнат. Но се намират все пак хора, които не дават да изчезне творчеството му. Превръщат го в това, което е днес за нас – обект на преклонение и възхищение…
Понякога ми дожалява за този далечен и чужд човек. Струва ми се, че разбирам желанието му - поне малко да се порадва на резултатите от труда си. Питам се, какво ли още би създал - за себе си и за нас? Ако се бяха намерили хора около него да го подкрепят.
Венцеслав Николов
Из книгата „Пътека от звуци” 2006 г.
Да бягаме ли?
Не ни искат и това си е! Още от най-крехка възраст пречим. Докато бях ученик в музикалното училище, хазяйката ми обясняваше, че обичала да си поспива до обяд, след това можело да свиря, докато дойдат гостите за поредния жур, тогава така се казваше. В следващата квартира не харесваха пък високите тонове, дразнели ги, и тях, и кучето им. По-късно съседите оставяха възмутени бележки в пощенската кутия: “Стига вече с това пиано, като че ли 100 бизона тичат.” (И това за старинното ми италианско чело!)
Че сме излишни в тази страна започнах да се досещам още преди години: “Оплакват се от провинцията, че свирите много Бах - скараха ми се веднъж в концертна дирекция.” Вече бях известен артист, концертирах из цялата страна: “Ама много съвременна музика слагаш в програмите си! - сърдеха се познати и колеги”. А директорът на филхармонията, където бях солист, направо ме обвини, че свиря прекалено много. Забрани ми да изнасям повече от един концерт на всяка петилетка. Тогава бях на 45 години, пресметнах, че ми се полагат още 3 концерта, докато достигна пенсионната възраст…
Дойде новото време, вече никой не ми определяше какво и колко да свиря, даже понякога ме канеха: “Само че - разперваха извинително ръце - няма как да ти платим, нали знаеш, криза!” Е, влизам им в положението, какво пък, ще дойда и без хонорар, след като хората искат.
Срещам приятели и колеги на улицата, в родния си град съм, все още ме познават:
- О, здравей, какво правиш, кога пристигна… Концерт ли? Абе аз с удоволствие, ама точно довечера трябва…
- Ама ти не си и канен - казвам, уж небрежно, за да скрия неприятното чувство, че се натрапвам - ще свиря за елита на града, местата са ограничени.
- Аа, може пък да успея да се освободя - заинтригуван пита - няма ли как да ми намериш… едно местенце, някъде?
“Тайният концерт” вечерта е хубав, хората се радват. Макар че, има и някои белези на новото време, докато звучи Аве Мария от Шуберт, се чува мелодийка от 40 симфония от Моцарт, само първата тема, все отново и отново. GSM, съобразявам, и чакам да го изключат. Но човекът си го изважда спокойно от чантата: “Да - казва високо - аз съм… разбира се, както говорихме… да бе, ще дойда, но сега съм на концерт…” -
“ …Ама продължавайте, свършете си разговора - спирам да свиря - не се притеснявайте, ние ще ви изчакаме…”
Може би не беше от Русе човекът, не беше ходил никога на концерт, в театъра!
Преди години, докато бях още в казармата, често чувах от приятелите си добродушното: “Е, Венко, стига с тая опера, бе!” Тайно, през оградата бях прехвърлил челото си и използвах всяка възможност да се поддържам във форма. Бяхме в Русе, културните институти на града още функционираха, имаше публика. Даже санитарната школа, където служех, ходеше колективно в операта. Поредният спектакъл беше на “Повест за истинския човек” от Прокофиев. Войниците с удоволствие потънаха в меките кресла, топло, уютно. Осветлението бавно угасна: “Събуди ме, като свърши” - каза съседът ми, събу се и просна партенките си да съхнат на парното. После дълбоко заспа. Той беше от едно ботевградско село, там никога не е имало нито театър, да не говорим за опера или концерт, не знаеше човекът, не го беше учил това.
По това време и в Мъжката, и в Девическата гимназии в град Русе все още съществуваха и фанфарна музика, и оркестър, и хор, и драматичен състав! После дойде реформата, поредната. Беше взето решение, вероятно на най-високо място, за премахване на предмета музика от гимназиалния курс: “Достатъчно е, - беше разяснено на населението, - нека си пеят песничките децата, да понаучат биографиите на по-важните композитори, а в горния курс ще се занимават вече със сериозните предмети, които ще им трябват в живота.” Разказваха ми тогава, съюзът на композиторите, овластен да се грижи за идеологическата чистота на нотното писмо и четмо
(в тези странни времена деляха нотите на наши и чужди), поискал среща с министъра, натоварен да се грижи за образованието. Обаче в уречения ден и час вместо висшия сановник ги посрещнал магнетофон - да кажат, каквото имат да споделят по реформата, а министърът ще го чуе в свободното си време.
Това бяха времената на лозунгите, един от най-популярните беше “Качество и ефективност - ефективност и качество.” Е, авторите му могат да са доволни, поне тази реформа се оказа наистина ефективна: “Че какво толкова, като няма музика, ето аз не съм учил, например - учудваше се искрено един от последните министри на образованието.” Искаше да каже човекът: “Не знам и не го разбирам това изкуство! “А в подтекста ясно се чуваше: “И защо ми е да знам!” Имах наскоро неблагоразумието да разгърна учебник по музика и си помислих: “Може и да е прав г-н министърът, това, което се преподава на децата като музика наистина е някакво недоразумение. Популярна Дива е изобразена на цяла страница, доста скъпернически облечена. Срещу нея се усмихва мускулест красавец, с верига на врата. А в горния ъгъл две малки портретчета: на В.А.Моцарт - “писал симфонии” и на Минчо Минчев - цигулар…
Дълго сънувах кошмари след това. Пътувах из Западна Европа, свирех, слушах концерти, а вечер, като затварях очи, все за родината се сещах. Разхождах се една вечер след концерт на Берлинската филхармония: чудесен оркестър, великолепна зала, прекрасна публика… В душата ми беше празнично, още дълго отзвучаваше музиката от вечерта. Мислех си за богатата история на оркестъра, за това, че отдавна е една от забележителностите на новата-стара столица на обединена Германия. Основан е през 1882 година, сетих се, че например Шуменският оркестър е създаден в 1849 година и ми стана тъжно.
…Читателю, сигурно ще си речеш: “Носталгия е имал човекът, случва се, какво пък толкова…“Имаш право, но само донякъде. Известно е, че носталгия идва от латински: nostos, означава връщане и algos - болка, страдание. Та за връщането - никак даже не ми се връщаше в нашата действителност. По-скоро си мислех за втората част на думата, натрапващото се сравнение ме изпълваше с тъга. Вървях из празнично осветените улици на Берлин и се сещах за тъмнината у нас. Сравнявах празника, който току-що бях преживял с полупразните зали в нашата столица, половинчасовите овации, с които публиката благодареше на изпълнителите, с бързащите към гардероба сънародници…
“Добре, де - разсъждавах - след като не сме нужни, защо продължаваме да упорстваме? Нотите са навсякъде еднакви, за разлика от българския лев, нашата професия е конвертируема. Вече нищо не пречи всеки български музикант да си потърси късмета по света, все ще се намери някаква ниша за него. А за малкото сънародници, които се нуждаят от изкуство, струва ли си наистина да се поддържат тези скъпо струващи институции? Всеки би могъл да потърси в другите балкански столици - в Букурещ или Белград това, което му е необходимо. Някои ще отидат даже до Виена или още по-далеч, както е било в миналото. Ще си купуват билети с българските превозвачи, ще си вземат по традиция пита-две кашкавал за из път, мускалчета с розово масло - външната търговия ще развиват…
Може би това е решението, вместо разходи за ненужна култура, приходи в министерствата? Това ще повиши стандарта на живот. Тогава нищо няма да пречи да се открият отново театрите и оркестрите… Ако дотогава има останали живи ще разкажат на поколенията след нас - как става това!.. Или ще повикат някой от наследниците на Иречек. Светът сега е глобален, защо да не дойде човекът, след като плащат?
… Преди доста години, през 1969 година, на тържество по случай годишнината на първия български оркестър, беше поканен да произнесе слово Панчо Владигеров: “Скъпи съграждани, честитя ви 120 години от основаването на Шуменския оркестър - прочете накрая той от листчето, което държеше в ръка. И хитро поглеждайки към президиума, добави - … и 10 години от закриването му.”
Венцеслав Николов
Септември, 2010
вторник, 1 февруари, 19.30 часа
