Разправят, че когато философът Архимед изскочил гол от ваната и хукнал по улиците на Сиракуза да вика „Еврика”, забравил да затвори крановете, водата преляла и текнала на долния етаж, в апартамента на философа Хераклит. С типичното си меланхолично отношение към света и метафизична нагласа за обяснението му, той дълбокомислено заключил: Панта рей – Всичко тече.
Боговете са безсмъртни хора, хората са смъртни богове; смъртта на бога е живот на човека, смъртта на човека е живот на бога, възкресение на истинското живеене. Човек и бог са в постоянно общение, доколкото човекът о-познава божественото, а то пък му се раз-крива. Тези и други подобни идеи на Хераклит формално са свързани с политеизма на древните гърци, а не с традиционния християнски монотеизъм, но, поне за мен, те отварят нови хоризонти в разбирането на сложните богочовешки отношения. Само че античният философ отива и много по-далеч в разбирането си за природата на бога. „Бог е дневна нощ, зимно лято, военен мир, преситен глад” – пише Хераклит. С други думи – Бог е Оксиморон. Ще го кажа с цялата скромност и смирение, но които съм способен – аз си мислех, че в началото на 21 век съм открил тази концепция и пръв съм я описал картинно в книгата си „Оксиморонният свят” - но се оказва, че тя работата е свършена 25 века по-рано. Наистина много време е минало и е нормално идеята да се позабрави, още повече – заради миниатюрното и често доста неясно словесно наследство на Хераклит, което е достигнало до нас. Но въпреки това сега какво трябва да си помисля – че той е сгрешил с идеята, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река ли? Добре, де, тук говорим за двама души, които през безумно голяма дистанция на времето се потапят в една и съща мисловна река - но от философска гледна точка проблемът си е абсолютно същият. Не е сгрешил Хераклит, разбира се, грешим ние, хората, защото най-често не си даваме сметка до каква степен противоположностите, които постоянно се движат и трансформират помежду си, са всъщност здравата основа за стабилността на света като цяло. Може да изглежда повече от парадоксално, само че и светът е повече от парадоксален. Така че идеята как промяната е стабилност и обратно, която се оказва наистина централна за Хераклит, много му отива. Отива му на този точно свят, отива му и на този точно философ.
Казват, че Хераклит се ражда някъде около 530 г. пр. н. е. и умира около 470-та. За тези дати всъщност няма абсолютно никакви свидетелства и само се предполага, че той живее около 60 години. Предположението се базира на един запис, че Хераклит бил на върха на своето развитие по времето на 69-та Олимпиада, тоест, между 504 и 501 пр. Хр. И логиката е следната – приема се, че ако по онова време върхът в човешкия живот настъпва някъде около 30-та година, значи Хераклит е живял 60. Голяма научна точност, няма що – но понякога се оказва, че дори подобна измислица може да ни ориентира по-добре от нищото, което реално притежаваме. Така или иначе обаче, ако рожденото време на Хераклит е неясно, то рожденото място е сигурно – Ефес, един от най-прочутите градове на античността, чиито останки могат да се видят днес близо до турския град Селчук. През 6 век пр. н. е. Ефес се намира в Йония, богатата и прекрасна гръцка малоазийска област по Източното крайбрежие на Средиземно море, която обаче административно е част от Персийската империя. Близо до Ефес пък е Милет, другият прочут древен град, където се заражда гръцката философска традиция изобщо, както твърди Аристотел. Естествено, като начало той има предвид Талес, един от прочутите седем гръцки мъдреци на древността, последван от съгражданите си Анаксимандър и Анаксимен. Тази ранна философска тройка е привързана към материализма. За разлика от традиционните тогава свръхестествени представи за нещата, тримата спекулират върху материалната основа за създаването на света и дават натуралистични обяснения на ред необясними явления. С други думи – ориентирани са към предметността на света, към „физиката”, така да се каже. За разлика от тях, Хераклит е смятан за първия древногръцки философ, който нагазва дълбоко в дебрите на метафизиката, на онова невидимото, което се намира отвъд човешките сетивни възможности и е достъпно единствено за онзи ум, който съумее да се протегне далече, далече в правилната посока.
Изглежда семейството на философа е много аристократично. Диоген Лаерций, от чиято прочута книга „Животът на философите” черпим повечето информация за Хераклит, пише, че баща му „абдикира от царството в полза на брат си”, тоест, сам Хераклит е племенник на местния цар. А Страбон потвърждава, че в Ефес до късни времена има владетелско семейство, което произхожда от основателя на самата Йония – Андрокъл. Е, властта на хераклитовата фамилия в това ефеско „царство” е доста условна. Реално, цялата област се управлява от сатрап, назначен от Дарий, според законите на Персийската империя, а за местният цар остават само някои привилегии, например да заеме главното място при откриване на игрите, а може би все пак - и да има решаваща дума по отношение на някои съвсем местни, незначителни от имперска гледна точка въпроси. Така или иначе, Хераклит май е закърмен с властта, защото в един момент съгражданите му се обръщат към него с молба да помогне за създаването на някакви местни закони. Той обаче, зает в момента да играе с група деца на ашици, отвръща, че си има по-важна работа. Смята се, че отказът на Хераклит да се занимава с градски дела, а до голяма степен и по-късното му доброволно изгнание в близките планини, се дължат на неговата мизантропия и крайния му песимизъм. Философът смята, че не само в родния му град, а и в света като цяло, нещата са вече така изпортени заради ширещото се невежество и неспособността на хората да виждат очевидното и да се съобразяват с него, че не си струва да се прави каквото и да било усилие в тяхна помощ. Този дълбок песимизъм още в древността носи на Хераклит прозвището „плачещият философ”, за разлика от „смеещият се философ”, Демокрит. Някои твърдят също, че „За природата” , единствената известна, но недостигнала до нас книга на Хераклит, нарочно е написана твърде неясно и сложно – целта е тя да бъде разбрана само от малцината наистина умни хора.
Освен вечното движение и трансформация, две основни понятия характеризират философията на Хераклит. Първото е ярък символ на това вечно движение – огънят. За Хераклит няма един стабилен първоелемент, от който се пораждат всички останали, както смятат философите от Милет. Да, той сочи огъня като начало, но логиката е обратна, огънят не е стабилен, а най-динамичната и изменчива от всички стихии - и тъкмо заради това е в основата на света. Огънят се сгъстява във въздух, въздухът става вода, водата – земя. Това е тъй нареченият „път надолу”. Но четирите базисни елемента всъщност са ако не равни, то поне равнопоставени – доколкото има и „път нагоре”, при който динамвиката на сътворението е същата, но редът е обратен. „Пътят надолу и пътят нагоре са едно и също нещо” – твърди Хераклит. Откъде ви е познато това ли? Ще ви подсетя – този прекрасен коан е точен цитат от „Дао Дъ Дзин”, великата Книга на промените на великия китайски философ Лао Дзъ. Кой е първоизточникът обаче ще се разбере, само ако някой уточни рождените дати, защото двамата с Хераклит или са съвременници, или Лао е стотина години по-млад, както напоследък се предполага. Така или иначе, освен огънят, другото ключово понятие във философията на Хераклит е Логосът. Той за първи път във философски план използва това понятие, чиито пряко значение на стария гръцки език е Слово, Реч. Думата обаче е многопластова и Хераклит я разбира също в смисъла на Ред, Порядък, Общото, Основното и още много други. Неговият Логос всъщност е онази цялост и стабилност на Космоса, която от една страна стои в основата на всички постоянни промени, а от друга страна е резултат от тях. Според философа, „не само преди да чуят за Логоса, но и след това хората не го разбират, държат се така, сякаш над тях няма нещо общо, а всеки има свой собствен свят”. „За тези, които са будни, има една обща Вселена” – добавя той. Сам Хераклит казва за себе си, че като дете е много любопитен, като младеж не знае нищо, а после изведнъж всичко разбира. Разбирането обаче не го спасява от ужаса на света, напротив, добавя му. За човешкия край, тоест, за новото божествено начало на Хераклит, се разказват две истории - едната, че е пребит от съгражданите си, които са го помислили за чудовище, другата – че е разкъсан от кучета. Чудя се, коя мъдрост ще ни помогне в този конкретен случай да разберем - как причината управлява всичко чрез всичко.
В Регионален исторически музей - Пловдив се проведе общото събрание на Сдружение „Български музеи” . За председател на сдружението бе избран д-р Огнян Тодоров , директор на Регионалния природонаучен музей в Пловдив. Негов заместник ще бъде Стоян Иванов , директор на Регионалния исторически музей - Пловдив. Мандатът на управителния съвет е три..
Сборникът "Shining Wind/Сияен вятър" е издание на Британското хайку общество. Той ще бъде представен в събота, на 30 ноември, в Конуей Хол, емблематична сграда за британската столица. В нея се провеждат културни събития, книжни панаири, поетични рецитали, срещи на поетични, философски и културни общества. Антологията ще представят..
Държавна опера Пловдив представя премиерата на танцовия спектакъл в две части „Пианото“ от Иржи Бубеничек. Той е вдъхновен от емблематичния филм със същото име на Джейн Кемпиън и е създаден за Кралския балет на Нова Зеландия. Филмът „Пианото“, отличен с 3 награди „Оскар“ и „Златна палма“ в Кан, завладя сърцата на зрителите по света..
Как стигнахме дотам, че изкуственият интелект се нареди сред най-добрите в два поредни конкурса за поезия? Накъде отива поезията и накъде отиваме ние без нея? Накъде отиват хората и творчеството?. Гости на "Срещите" - проф.Маргарита Младенова, Николай Генов и Георги Караманев.
„Гласът на Страдивариус“ – Красимира Стоянова и 300-годишната цигулка на Страдивариус на Светлин Русев ще звучат за първи път в Пловдив в концерт от Музикалния фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща“ в Епископската базилика на Филипопол. Оперната прима Красимира Стоянова, известна с красотата и изяществото на своя тембър и младият..