Великите европейци - Жан- Мишел Жар

Има неколцина композитори, чиито имена Космосът може да произнася като свои собствени и сред тях със сигурност е името Жан Мишел Жар.

Есеншъл, Оксиджън 4

Това, което чувате, е оригинален звук от албума „Оксиджън”. Тази и другите композиции от него са изпълнявани много пъти през годините оттогава, с напредването на времето и усъвършенстването на технологията, звукът сякаш омеква, става по-лесен за възприемане, по-сдъвкан, ако щете. Но в този момент ако се заслушате, вероятно ще усетите колко суров е този звук, на моменти леко режещ или дори стържещ, вероятно не особено съвършен по днешните стандарти. Така е, защото Жан Мишел Жар всъщност сам сглобява целия албум в къщи, като за музиката ползва аналогови синтезатори и всякакви други електронни инструменти и ефекти, които по онова време бяха истинско чудо. Не се подлъгвайте по днес. Тогава, преди 40 години, такива неща нямаше. Тоест, нямаше за широката публика. Например никой, освен, разбира се, гениите в няколко военни лаборатории и най-големите технологични университети в света, не бяха чували за компютри. Малцина бяха хората, които изобщо имаха достъп до какъвто и да било електронен инструмент, а в музиката върхът на сладоледа бяха Хамонд органът и педалът „уа-уа”. Да, с тях хора като Джими Хендрикс, Джон Лорд и някои други малки богове правеха истински чудеса. Но тогава изведнъж се появи Жан Мишел Жар. Албумът му, издаден от френска звукозаписна компания с лиценз на „Полидор”, излиза през 76-та във Франция, а световната му премиера е през 77-ма. И този звук беше наистина нещо, по което да се захласнеш. Затова всички го слушахме с отворена уста.

Есеншъл, Оксиджън 2

Тази музика веднага ме отпраща към „Една одисея в космоса през 2001-ва” на Артър Кларк, книгата, по която по-късно Стенли Кубрик направи знаменития си филм. И ми припомня за самотата, обгърнала общочовешката ни космическа станция „Вояджър”, потънала вече в далечния Космос, отвъд границите на слънчевата система. Представете си, по онова време не съществуваше дори нито един епизод на „Междузвездни войни”, а „Стар трек” си беше телевизионен хит в Щатите, но не и при нас, хората отвъд Желязната завеса. И изведнъж - тази музика. Иронията беше, че тя звучеше дори по националното радио, официалното, разбира се, комунистическо, радио тогава. Е, да, цялата работа стана възможна, защото тази музика нямаше текст, който да бъде забранен. Все пак, би било доста трудно, дори за тогавашната перфидна комунистическа цензура, да обоснове подобна забрана – пък било то да я обоснове единствено пред самата себе си. Най-вероятно все пак тази цензура не знаеше, пък и никой не и каза, че когато си прихлупен отвсякъде, дори един звук е достатъчен, за да ти върне усещането за свобода, за простор, усещането за човешко достойнство, ако щете. Ето как може да звучи това.

„Екинокс”, „Равноденствие”, се казва този втори албум на Жан Мишел Жар, който излезе през 1978. Едва ли той самият тогава си е давал сметка за това усещане, което музиката му предизвикваше в нашия, отсамния, комунистическия, несвободния свят. Не знам и дали някой му го е казвал някога по-късно. Подозирам обаче, че през 2005-та, когато в Гданск Жан Мишел Жар изнася концерта си, посветен на 25-годишнината от създаването на прочутия профсъюз „Солидарност”, който спомогна много за падането на комунизма изобщо, някой все пак му е прошепнал – благодаря. Концертът му в Гданск се казва „Space of Rreedom”, Космос на свободата, на него присъстват около 170 хиляди души, включително живата легенда на „Соледарност” Лех Валенса.

Жан Мишел Жар е роден през 1948 година в Лион. Баща му изоставя семейството, когато Жан е на пет и това отсъствие бележи целия живот на момчето. „С баща ми сме се виждали може би всичко на всичко 20 или 25 пъти – казва той в едно интервю. – Мисля, че би било по-добре човек да е в конфликт с баща си или пък да има мъртъв родител, но този вид отсъствие е много тежко и ми трябваше доста време, за да го преодолея”. Така или иначе, докато стане на 8, Жан Мишел прекарва поне по шест месеца в година при дядо си, който е инженер, изобретател и в същото време – много добър обоист. От него Жар получава първата си записвачка, магнетофон се казваше по онова време и наследява любовта към музиката и техниката едновременно. Момчето отрано започва да учи пиано и работи усилено. Вече в Париж, той се мота заедно с майка си из джаз-клуба на един приятел и тук получава прозрението, че музиката може да бъде „описателна, без текст”. Влияние му оказва също художникът Пиер Солаж, с неговите напластени текстури. „Така за първи път разбрах, че и в музиката можеш да действаш като художник – с напластяване на честоти и звуци”. А ето как доста по-късно Жан Мишел Жар напластява честоти и звуци, като прави невероятен спектакъл с един изумителен инструмент, „лазерна арфа”.

Младият Жан Мишел вади парички като продава свои картини или участва в представления. Докато учи в колеж, майка му урежда да взема уроци по хармония, контрапункт и фуга в парижката консерватория, свири в поне две групи. Постоянно експериментира със звуци от различни инструменти, записва резултатите и ги смесва. В кухнята на апартамента си в Париж той организира малко звукозаписно студио с два синтезатора. От края на 60-те години полека започва и комерсиалният му успех – отначало с музика за театър и балет, участие в реклами и озвучаване на телевизионни предавания, както и композиране на песни за Патрик Жуве и Кристоф. Постепенно обаче поръчките стават все по-големи и сериозни. Публиката започва да разпознава и търси неговото звучене, но все пак, когато през 1976 се появява „Оксиджън”, всички са шашнати - в най-добрия смисъл на думата, разбира се – и успехът е грандиозен. 

Мнозина вероятно и досега се питат как така точно един французин постави основите на този вид музика, който много повече би прилегнал на някой англоезичен музикант. Този въпрос обаче има поне два отговора. Първият е, че гениалността не подбира по нации, а по човек - така че не просто тя се пада на някого като подарък от Вселената, а в голяма степен всеки си е отговорен за това дали ще му се падне тежката отговорност да бъде гений или не. Вторият отговор е свързан с факта, че макар истински французин, дълбоко в себе си Жан Мишел Жар проявява особена привързаност към постиженията на британската култура и техника, а дори и към светогледа - на Англия особено, не толкова на Америка. Факт е, че напоследък той се премести да работи изцяло в Лондон, като нае огромно студио на Докландс. Факт е също, че когато през 1976 на едно парти в Сен Тропе среща британската актриса Шарлот Рамплинг, двамата така се залюбват, че веднага се развеждат, женят се, събират децата си от предишните бракове, раждат си общо дете и живеят заедно цели 20 години. После обаче се случва един папарак да засече Жар как романтично гушка 30-годишната секретарка Одил и бракът се разпада, но явно оставя трайни следи. Съдя по това, че, след кратка връзка с Изабел Аджани, Жан Мишел Жар се жени за 14 години по-младата от него актриса Ан Парийо, но има неблагоразумието да заяви в някакво интервю, че все още предпочита англичанките пред французойките. И не спира до тук, а уточнява: „Ето я широко разпространената представа за френската жена, която седи в колата и си слага червило пред огледалото. Френските жени са арогантни. Според мен британките са по-романтични, отколкото французойките”. Изявление, заради което Ан Парийо му дава да се разбере, като през 2011 година се развежда с него. Въпреки тези житейски срещи и раздели обаче, а може би именно поради тях, Жан Мишел Жар сякаш не остарява. Не, не, по-вероятно е това все пак да е от музиката, онази музика, която завладява с магнетизма си и не спира да блика от него като от някакъв непресъхващ извор на живот.