Сега ми трябва глътка светлина

В твоите стихове има всичко, но все пак мислиш ли, че това е най-оптимистичната ти и най-светлата ти книга?

Трудно е да дам някаква категорично лично моя оценка за тази книга, но във всеки случай може би в нея преобладава усещането за една пречистваща тъга. За онова, което човек преодолява след някаква болка, нараняване, състояние на духа и след като го преодолее, на душата му става по-леко.

Той не е непременно оптимист или някакъв такъв бодър човек, вярващ в утрешния ден, но просто си дава сметка, че каквото и да ни се случва, животът все пак е хубав въпреки болката.

Може би животът прилича на жажда, колкото и да е тъжен, понякога и мрачен, но жаждата е хубаво състояние, защото издава очакване тази жажда да бъде удовлетворена.

Диша ли Добруджа и тук в тези стихове?

Може би не в буквалния смисъл, но във всеки случай няма как човек, който е роден, който живее в тази равнина, някак си да не е закърмен с това светоусещане - за далечен хоризонт, за високо небе, за древна земя, която диша с болките и радостите на хората. Тези неща някак невидимо стават част от твоето човешко ДНК. Така те стават част от твоя мироглед, от начина, по който гледаш на нещата.

Да, може би, в Добруджа сме малко интровертни, каквито са всъщност много от замислените и мъдри герои на Йордан Йовков и в същото време, вперили любопитни очи към далечния хоризонт, към високото небе, за което пък пише Дора Габе.

Една глътка светлина достатъчна ли ти е?

Понякога е напълно достатъчна, защото глътката светлина е онази емоционална и духовна патерица, която не ни позволява да паднем в някакъв много тежък момент. Това е протегната ръка, топла дума, усмивка, смях на дете, в някакъв момент, в който ти се струва, че светът се е сринал, разпаднал се е и така нататък. Изведнъж някакво чудо може, дори песен на птичка, да ти даде сила да продължиш. 

Има ли дума, която е много твоя? Думите не са на никого, знам, но все пак?

Харесвам думата "милост", защото тя съдържа нещо много съграждащо, нещо много подкрепящо, когато се чувстваме уязвими.

Чуйте разговора на Светлана Вълкова с Петранка Божкова: