Поетът-кардиолог Весела Димова: Човек трябва да се освобождава от нещата, които го дърпат назад

Разговор на Светлана Вълкова с Весела Димова

Поетесата Весела Димова представи във Варна своята книга-албум "Кеят на чайките", вдъхновена от картини на варненската художничка Светла Косева

Родена на 7 юни 1965 г. в гр. Плевен, Весела Димова пише от дете, това е моминското й име – използва го като литературен псевдоним. По професия е лекар-кардиолог (д-р В. Томова, д.м.). Поезията е другият и живот. Издала е 21 книги със стихове, някои от които са „Мълчанието на думите“, „Нарисувах те с думи“, “Пясъчен часовник” и много други.  

В "Кеят на чайките" всяка картина на художничката инспирира стихотворение. Стихът не може без картината и обратно. Те са едно цяло. 


За книгата-албум Светлана Вълкова разговаря с Весела Димова:

Каква е предисторията на "Кеят на чайките" и каква е връзката с картините на Светла Косева?

Това е една доста дълга предистория, започнала преди 15 години, когато във вестник „Словото днес“ прочетох очерк за Светла Косева. Нищо не знаех за тази художничка и останах запленена от нейните картини. Запазих страницата от вестника на бюрото си, за да си я гледам и да си мечтая да притежавам точно тази картина „Кеят на чайките“. Тогава бяха други времена, комуникациите не бяха толкова добри, финансовите ни възможности също не бяха толкова добри. Въпреки всичко реших по някакъв начин да се опитам да материализирам мечтата си. Девет месеца търсих картината из България. Първоначалната ми информация беше, че е в галерия "Ларго", а от там ми казаха, че е заминала на изложба в Пловдив. Два пъти писах на галерията в Пловдив, но те не отговориха. След време установих връзка с тях и те ми казаха, че картината е на изложба в София и ми дадоха контакт за връзка. Тогава се случиха три неща. Семейството ми беше на семейна ваканция и едно от местата, които посетихме, бяха Рупите и гроба на Ванга, никога не бях ходила тогава там. Второто нещо, което беше много стресиращо и много болезнено за мен - един много близък за мен колега и приятел, с когото години наред работихме рамо до рамо, заболя от сериозна болест и му предстоеше операция. Третото нещо беше картината, в която буквално бях влюбена и мечтаех да имам, но отговорът на софийската галерия беше, че тя вече е поръчана от техен редовен клиент. Останахме на гроба на Ванга за няколко минути и аз я помолих за здраве. Не съм дълбоко вярващ човек, но отправих молитва за здраве и в този момент през ума ми мина мисълта да помоля за тази картина, но просто не си позволих да го направя. Но в мен се зароди ирационалното усещане, че по някакъв начин тези три събития са свързани и ако картината стигне до мен, моят приятел ще оздравее. Усетих нещо като полъх, като нежно докосване по лицето, сякаш някой ме помилва по бузата. Разбира се това можеше да е някакво съвпадение, някакъв полъх на вятъра, не знам, но се почувствах успокоена след това и си тръгнахме. По обратния път в рамките на 10 минути получих две обаждания. Едното беше от софийската галерия с думите: "Клиентът се отказа и картината е Ваша". Второто беше от моя колега и приятел: „Операцията мина успешно, движа се, ще живея“. Беше нещо невероятно! По-щастлива рядко съм била в живота си. И когато след ден-два получих картината, беше прекрасно опакована, разопаковах я с треперещи ръце, извадих я... Тя беше по-красива, отколкото си представях! Усещане за плясък на криле, усещане за полет и светлина, много светлина. Тази картина изискваше сама по себе си пространство, изискваше стена, изискваше специално място. Домът ми е отрупан с картини и творби на изкуството, които буквално се блъскат на моменти и никъде не намирах подходящо място на тази. Тя си искаше отделно място и аз с най-голямо съжаление я прибрах обратно в кашона и после в една ракла с абсолютното убеждение, че ще дойде нейният час. Пет години „Кеят на чайките“ стоя в раклата в опаковката, в която ми я доставиха.

Значи умеете да чакате...

От време на време я вадех, гледах си я и си я прибирах обратно. И през тези пет години няколко пъти сънувах един и същи сън: Намирам се в една стая с бледосини стени и кожена мебел в млечнобял цвят. Една широка, празна, синя стена и там – моята картина “Кеят на чайките“. Събуждам се от този сън и си казвам: „Боже мой, какви хубави мечти. Това е някой друг живот“. Втори път така, трети път така, аз не съм човек, който си помни сънищата, но този сън се повтаряше с някаква удивителна упоритост. И през 2015 г. академик Горчев, който тогава беше професор, осъществи една своя мечта да направи една голяма болница в Плевен и ме покани за консултант-кардиолог към нея. Още по време на строежа отидохме да разгледам къде ще работя. Заведе ме на първия етаж и каза: „Ето това ще бъдат кабинетите, избери си един“. Аз на шега си избрах най-хубавия, най-широкия, най-слънчевия с едно разположение на запад към залезите, прекрасен кабинет. Още не можех да си представя как ще изглежда тази стая след няколко месеца. Минават въпросните няколко месеца и той пак ми се обажда: „Ела да си видиш кабинета сега“. Отивам, заставам на прага и ахвам от изумление. Бледосините стени, пространството и меката мебел с млечнобял цвят кожа. Аз онемях, мястото от съня ми беше оживяло. Трябваше да се ощипя, за да повярвам, че не сънувам. Първата вещ, която внесох в този кабинет, беше картината на Светла Косева..

Какви истории разказвате с тази книга?

Историята на главната улица, по която се разхождат хора, а всъщност се разхожда Съдбата. Тя си прави шегички с тях или им дава това, от което имат нужда. Това е историята на човека, който върви към фара и преосмисля живота си. Историята на мъжа, който се отдалечава по пясъчния бряг. Историята на чакащата жена, която очаква любовта си или може би се разделя с нея. Много такива истории...

Има много любов в стиховете.

Има много любов в самите картини...

Като поет-кардиолог имате ли рецепта за разбито сърце?

Да, имам. Човек трябва да се освобождава от нещата, които го дърпат назад. Ако му е трудно в момента да разбере кои са те, нека да си помисли: Това, което сега ми тежи и ме измъчва, ще има ли значение след 5 години? Ако носим в сърцата си любов и сме склонни да прощаваме - това е много сериозна рецепта за разбито сърце.

Цялото интервю можете да чуете тук:


Още от БНР уеб