Писателката Ина Иванова: Изкуството има силата да ни връща базовите човешки настройки

„Не тръгва ли понякога времето срещу търсача, не му ли показва на ъгъла част от лицето си, не разкрива ли в дребна ежедневна случайност забулените следи на предстоящото? А не е ли любовта единственият възможен начин да прекосиш живота?"

Новата книга с разкази на Ина Иванова "И винаги любовта" бе представена пред четящата публика във Варна. Книгата съдържа утешителните и понякога смешни истории на хора като всички нас. Които се влюбват внезапно, разочароват се, губят любим или откриват собствената си уязвимост. Които умеят да си тръгнат от някого, дори когато боли. Или да дадат обичта си на родител, когато се нуждае от сили.

Сборникът беше отличен наскоро с престижната Награда Пловдив за ярки постижения в областта на художествената литература и хуманитаристиката.

Ина Иванова беше гост в предаването на Радио Варна за култура "Гравитация нула". Мартин Николов и Светлана Вълкова разговарят с нея:

Мартин Николов: Откъде да започнем? Нека с биографията.

Светлана Вълкова: Аз ще започна с една много кратка творческа биография. Ина Иванова е автор на сборниците с разкази „Право на избор и други проклетии“ от 2009, „Името на неделята“, 2012 и  „Летящият акордеон“ от 2014, както и на стихосбирките „Малки букви“ – тя, разбира се, е изписана с малки букви, от 2016; „Криле от папиемаше“ - 2019 и „Нещата, за които мълчим“ – 2022 година. Носител на национални литературни награди, нейни текстове са превеждани на английски, руски, испански, полски, фарси, арабски, хърватски, сръбски. Това е предполагам нещо съвсем кратко.

Ина Иванова е един много лъчезарен човек и аз се радвам, че е гост при нас. Нека да започнем обаче все пак с новата книга „И винаги любовта“. Става дума за разкази и ясно от какво са обединени те. Защо все пак любовта избирате? Това е универсална тема и не знам кой не е писал по нея. Вие какво ново казвате за любовта в тези разкази и защо именно тя е центърът?

Ина Иванова: Действително тя се оказва обединяващата тема, която събра просто 15 текста в тази книга. Така книгата изглежда концептуална, без предварително да е мислена като такава. Това са 15 средно дълги разказа, в които не просто любовта е определяща, ами изобщо взаимоотношенията между хората. Понякога и взаимоотношенията между родители и деца, тоест обичта. Най-често това са съвременни градски истории, в които съм се опитала да наблюдавам как ни трансформира този период, в който сме толкова крехки, толкова неподвластни на себе си дори; моментите, в които се влюбваме или се разделяме; силата, която се иска, за да си тръгнем, когато не искаме да си тръгнем. Да, сложно е да се пише по тема, която е толкова позната, но няколко са основните сюжети и те са от няколко хилядолетия - любов, смърт, раждане.

С.В.: Вечните теми...

М.Н.: А защо „И винаги любовта“? Тя ли е в основата на всичко, на всяко едно наше действие, всяка мисъл, идея?

И.И.: В глобален смисъл, ако погледнем понятието любов – да! Но когато подбрах това заглавие, то дойде така някак цялостно, то е чудо невиждано. Аз по принцип дълго време търся заглавията си. Подбрах го, защото си представих, че звучи като втората част на едно сложно изречение и ми се ще да дам на читателите възможност да сложат нещо пред това заглавие, така че да мине през тях.

С.В.: Но трябва а познават синтаксиса все пак, защото казахте сложно изречение...

М.Н.: И аз се връщам на това с малките букви, като се има предвид, че в социалните мрежи вече се пише по всякакъв начин. Може би от там са малките буквички, нали няма главна, няма край на изречението, точка, запетайка.

И.И.: Там са мънички, да! А графолозите казват, че когато нямаш голямо самочувствие, пишеш с дребен шрифт. Аз съм склонна да им се доверя, което означава, че тия хора с едрия шрифт са много подозрителни.

С.В.: Но те са голям брой, което е още по-притеснително според мен.

М.Н.: Те крещят по този начин, крещят, крещят...

С.В.: Аз точно исках да кажа, че книгата не е крещяща. Тя е изключително деликатна, но е много силна с тази вътрешна, концентрирана сила в себе си. Признавам, че съм все още до средата, но ми беше достатъчно, за да хвана духа на книгата. Тук си подчертавам от време на време някои неща и сега ще цитирам нещо, което ми е направило впечатление: „Колко глупаво! Нима мислят, че обичаме различно? Всъщност да, всичко по различен начин – най-силно, когато е незаслужено, най-трудно – себе си.“  Тоест тук става дума и за любовта към себе си, освен към други хора, други отношения.

М.Н.: Да, винаги пренебрегваме себе си за сметка на другите или поне в повечето случаи.

И.И.: Възможно е да го правим, да. Възможно е, когато наистина обичаме, но според мен най-голямата сила на това чувство е, че то има способността да те трансформира. Тъй като в момента, в който някой друг е по-голям от теб за теб самия, по-важен, по-стойностен, по-впечатляващ, ти научаваш много неща и за себе си.

М.Н.: И това го има, но пък и не трябва толкова да идеализираме обекта на нашата любов, защото пък това може да ни донесе комплекси по някакъв начин и ние да се чувстваме смазани, особено пък ако е несподелено.

И.И.: О, да. В никакъв случай. Не мога да се сетя кой беше казал, че дали една история ще бъде комедия или трагедия зависи от това, къде поставяш финала. Което означава, че всички истории носят в себе си потенциала на един весел трагикомизъм. Също и любовните!

М.Н.: Вашите как са в „И винаги любовта“?

И.И: Ами аз не обичам патетичността, не обичам силния драматизъм, нито житейски, нито в писането. И затова съм се старала просто да улавям сложността на ситуацията и да излезе и светлото, и болезненото, и забавното.

С.В.: А какви са героите в тази книга? Те са различни, разбира се, но имат ли си някакви прототипи или всичко е измислено? 

И.И.: Съвременни градски хора, нямат конкретни прототипи, но писателят е крадец. И аз също съм се опитвала да си открадвам някакви детайли от нормалното мое собствено живеене. Те не са сюжетни обаче и не са героите, а са някакви дребни неща, които така вплътняват цвета на разказа, цветовете на чашите, светофари, които светят червено или зелено в подходящия момент или неподходящи, случайно срещнати хора по улицата, на които можеш да измислиш биография или име, или да ги закараш в Лондонското метро, защото много ви се ще. С помощта на въображението можем всичко. 

С.В.: Тук чета заглавията на разказите и се спирам на първото, което е „Списък на нейните мечти“. Веднага се сетих, че искам да Ви попитам за Вашия списък с мечти. Кое е под номер едно в този списък, ако съществува, разбира се?

И.И.: Не знам кое е под номер едно. Наистина досега не съм приоритизирала по този начин, но със сигурност една от моите лични мечти е дарена тук на героинята, която е малко момиченце. И това е да видя океански прилив. Аз не съм виждала океана. Може би точно сега, тук, докато сме заедно на морето, трябва да помечтаем на глас, така че да се случи. Искам да видя океански прилив или отлив. Това ми се струва много метафорично всъщност. Нещо толкова голямо и толкова неуправляемо, и как човек се чувства пред него.

С.В.: Засега предлагаме само море тук. А вие сте от Пловдив, нали?

И.И.: Да, живея в Пловдив от 30 години, което означава, че съм добре натурализирана пловдивчанка.

С.В.: Там кое е нещото или мястото, което предизвиква най-много любовни ситуации? 

И.И.: Лично за мен - малките пловдивски улички, които са встрани от основните туристически пътни артерии. И които са много интимни по един особен начин. Впрочем, днес скитах тук из Гръцката махала и усетих същия момент на копнеж, на това, че можеш да си представиш как зад тези фасади са минали стотици човешки съдби. И сигурно ние ги повтаряме и преповтаряме отново и отново по нашия начин.

М.Н.: Това част от турне ли е по представяне на книгата или просто Варна Ви харесва като град? И сте решили да я изберете през лятото? 

И.И.: Така се случи. Книгата излезе в края на миналата година, съвсем, съвсем в края на миналата година имаше едно представяне в София и едно в Пловдив. Вчера бях във Велико Търново, а днес съм тук във Варна. Така че, хайде да го броим за национално турне. 

М.Н.: Казвате, че вдъхновението, това са градски истории в „И винаги любовта“. Когато използвате градските истории, ограничавате ли по някакъв начин героите си, за да се впишат в историята?

И.И.: Не, оставям ги да действат свободно. Аз ги познавам, за мен те са живи хора. Ситуирам ги в конкретно място. Впрочем, тук в тази книга не всички истории се развиват на територията на нашата страна. Няколко разказа има. Последният е в Гърция. Има един разказ, който е в малко испанско градче, което коства доста проучвания чрез Google Maps. За съжаление не пътувания на живо. Но измислям им биографията, територията и ги оставям да действат.

М.Н.: А какво не им позволявате да правят? 

И.И.: Всичко им позволявам. Старая се да не съм безупречна, но да съм безпощадна. Човек бива разкриван или се саморазкрива най-често, когато не му е лесно. Така че аз гледам да не им е лесно.

М.Н.: Възможно ли е читателите, които вземат Ваша книга в ръце и я отворят, да придобият представа за Вас самата като автор, за Вашите желания, мечти. Разкривате ли се по този начин, дори на по- дълбоко ниво? 

И.И.: Да, боя се, че точно на дълбоко ниво се разкривам. Старая се да пиша така, че да боли и да свети. И точно тази светлина ми се струва, че по някакъв начин е много определяща и за начина ми на мислене, и за начина ми на живеене. Така че - разкривам се.

С.В.: Аз искам да Ви питам нещо свързано с корицата на книгата. Защото тук има едни пулове от табла и зарчета. Защо избрахте такова оформление? Какво трябва да ни кажат тези пулове? Според мен са във формата на цвете, но може би всеки си ги тълкува по своему.

М.Н.: Може би хазарт?

С.В.: За мен е цвете.

И.И.: Да, те са подредени под формата на цвете и това е прекрасно хрумване на Иво Рафаилов, оформителя на книгата, който също така е много добър поет и личи, че чете изключително дълбинно, когато прави проект за корица. Много съм щастлива, че той е акцентирал. Това е всъщност базирано на историята в последния разказ, а за мен е много важен винаги последният текст, който поставям в една книга. И чудесно е уловен моментът със зара, защото в живота си ние много често отиграваме ситуациите, местим пуловете, но според това, което ни се е паднало. Има някаква неведома сила, по-голяма от нас, която дава ситуации и ние играем спрямо тях.

С.В.: А какво трябва да направим, за да хвърлим шестици? Има ли формула? 

М.Н.: А това шестици ли са на заровете?

И.И.: Не, единици са, може би за да ми напомнят, че едно и едно не винаги прави две, защото в таблата това е четири, всъщност /да блесна тук с познания/. Не знам какво трябва да направи човек, за да хвърли шестици. Обаче сега си мисля, че ако хвърли шестици е хубаво да не се самозабравя, да ги изиграе както трябва.

М.Н.: Много често се говори за това да сме здраво стъпили на земята, да не приемаме нещата твърде сериозно, но и да не се самозабравяме. Това как се постига? Учи ли се? Някой трябва да ни го покаже ли?  Вътрешен усет ли трябва да развием? И защо не го постигаме, всъщност?

И.И.: Ами аз вярвам, че ние тук в това студио го постигаме. Струва ми се, че поне за мен, да, това е начинът. Без да се вземаш насериозно. Ето това е упражнението, ако успееш така да вдигнеш камерата, да се погледнеш малко по-отдалече и да видиш, че си едно малко човече върху една не много голяма планета, която се движи из студения Космос. Колко насериозно можеш да се вземеш при това положение?

М.Н.: Като гледаме телевизия и слушаме радио, много насериозно могат да се вземат някои хора, но все пак ние си говорим за култура. А литературата би ли могла точно това да прави? Да отрезвява?

И.И.: Колко хубава дума - да отрезвява. Ами, никога не съм се замисляла. Все съм си мислела, че тя е за да те вдъхнови. Но да, всъщност защо не да не те отрезви, при всички положения, за да ти даде един допълнителен житейски опит, още един живот да преживееш. И вероятно, вероятно да те очовечи. Изкуството, изобщо, има силата да ни връща базовите човешки настройки.

Чуйте цялото интервю на Светлана Вълкова и Мартин Николов с Ина Иванова:

Ина Иванова е автор на сборниците с разкази „Право на избор и други проклетии” (изд. „Арс”, 2009), „Името на неделята” (изд. „Жанет-45”, 2012), „Летящ акордеон” (изд. „Жанет-45, 2014) и „И винаги любовта” (изд. „Жанет-45”, 2023), както и на стихосбирките „малки букви” (изд. „Жанет-45”, 2016), „Криле от папиемаше” (изд. „Жанет-45”, 2019) и „Нещата, за които мълчим” (изд. „Жанет-45”, 2022).

Носител на национални награди. Редактор е на художествена литература. Преподавател по Творческо писане в Модерна академия по изкуствата „Синдикат”. Нейни текстове са превеждани на английски, руски, испански, полски, фарси, арабски, хърватски и сръбски език.


Още от БНР уеб