Художникът Атанас Хранов: ... И да лети дирижабълът по-нагоре към по-светли места

Разговор на Светлана Вълкова с Атанас Хранов

Най-новите произведения на талантливия художник Атанас Хранов от 3-ти юли до 7-ми август 2024 г. са в изложбеното пространство на Галерия „Папийон“ във Варна. Неговите идеи, копнежи, „вероятни пейзажи“ и „чезнещи лица“ са събрани в изложба живопис, наречена "Дирижабъл".

Приключението, в което ни въвлича този великолепен творец, е завладяващо както с майсторската си, дори магична живопис, така и с триизмерното, дори сюрреално усещане на пространството и обектите, които убедително създава.

Хранов ни поставя в теоретично фантазно пространство чрез сложни живописни тонове, релефни напластявания и линии, показващи скрити, кодирани посоки, носeщи белезите на времето и историята. Намесвайки метафората, авторът ни напомня, че нашето съзнание като един дирижабъл по пътя си събира много спомени, осъществени и неосъществени мечти, въжделения, вълнения. 

Мото на експозицията са думите на писателя Александър Секулов: "В моята представа добрата творба е като дирижабъл, който не губи въздух, винаги лети, не спихва, има формула извън времето." 

Светлана Вълкова разговаря с Атанас Хранов:

Какво трябва да ни говори заглавието „Дирижабъл“? Защо избрахте такова летателно средство?

Защото ние сме дирижаблите. Дирижабълът по принцип се движи с хелий или с топъл въздух, а ние се реем, пълнейки нашия личен дирижабъл с всичко това, което ни се случва, живеейки. Хубаво и лошо, добри и лоши решения, щастливи и нещастни моменти - реем се между минало и настояще, пълнейки нашия дирижабъл. И всъщност това, което съм нарисувал, са фрагменти от моя личен дирижабъл.

Какво има в него?

В голямата, основна картина има едно детско краченце, което е всъщност на сина ми Никола. Там, двамата с майка му образуваме нещо като дирижабъл, в който да пътува, и той се вози долу в кошчето. Това е много условно, разбира се. Разказвам картина, което не е много правилно - но е нещото, което ме е водило, докато съм го рисувал.

Има също и женските портрети, които са били моите любови през живота ми. Така стигам до извода, че клишето „първата любов е най-важна и ръжда не хваща“ май не е вярно. Най-важна е настоящата любов.

А какво ще кажете за последната любов?

Умишлено избягвам думата „последна“. Най-лесно е да го кажеш, защото „последната“ е много крайно и фатално - знае ли човек? Животът е дълъг, коя е последната... но всъщност знаем коя е първата.

Какви техники смесвате тук?

Това е нещо, което ме е водило през целия ми път. Така или иначе съм завършил дърворезба и стигнах до абсолютната плоскост на платното, която умишлено не нарушавам. Правя такива пластични решения. Имам дълбоки релефи, върху които рисувам, но най-важното нещо за мен, защото е лично постижение, е тази абсолютна плоскост на платното, която разбивам по всякакъв начин, така че да придам този обем, който го има в дълбоките релефи.

Казвате, че пълните този дирижабъл с всякакви неща - с важни за Вас спомени. Но все пак, за да се издигне той, трябва да е лек. Какво правим с всичко това, което събираме в него?

Опитваме се да го пълним с по-леки неща, а по-тежките ги оставяме зад нас. Има една много хубава индианска притча: „В човека живеят два вълка – един добър и един лош – оцелява този, който храниш повече“. Така че нека да храним добрия вълк и да лети дирижабъла по-нагоре към по-светли места.

Кое е първото нещо, което бихте искали да изхвърлите от този дирижабъл, ако се наложи?

Себе си... Много често така наречената „характеропатия“ - тя е характерна за всеки. Има нещо, което ти пречи, което не можеш да преодолееш - аз не правя изключение.

Бавно ли се получават Вашите картини? Дълго ли ги осмисляте или ги правите от раз?

Процесът е следният - няма нищо сложно, защото вече съм го преживял кой знае колко пъти. Преди да направя първата картина, минават между два и три месеца. Аз му казвам „да подгрявам четките“. По някаква си причина нищо не ми се получава през това време, все едно че работя с някакви чужди материали - макар че тези материали ги ползвам вече знам ли колко години. И след това изведнъж нещо се отваря и почват да стават бързо и неусетно.

И дирижабълът полита?

Да, и дирижабълът полита.

Цялото интервю с художника може да чуете тук:

Атанас Хранов работи в областта на пластичните изкуства и живописта, смесвайки жанровете. Характерни материали за него са дървото, ръчната хартия, бронза, среброто и полимерната мазилка върху метална конструкция. Има над 60 самостоятелни изложби, участва в множество общи инициативи. Осъществявал е съвместни проекти с писателя Александър Секулов и с поета Веселин Сариев. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия в София, на много музеи в страната, както и на частни колекции в България и чужбина. Живее и работи в родния си град Пловдив.

Още от БНР уеб