Шарл Дютоа: Ще дирижирам в България отново, сигурен съм!

Жизненият и изпълнен с желание за работа 82-годишен швейцарски диригент Шарл Дютоа гостува миналата седмица на Софийската филхармония и подготви с оркестъра прекрасна френска програма с музика на Морис Равел, Франсис Пуленк и Камий Сен-Санс. В зала „България“ той се срещна за първи път и със солистите Аглика Генова и Любен Димитров - блестящото българско клавирно дуо с успехи по световните сцени.

В интервю за предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт" Шарл Дютоа сподели:
Това е първият път, в който съм тук като музикант. Колкото и да е странно, България май е последната страна в Европа, където не съм дирижирал. Всъщност остава само Албания. Иначе съм бил в България два пъти преди – но като турист. Когато със съпругата ми преминавахме през София предишния път, аз надникнах в зала "България". Диригентът Емил Табаков обаче ме позна и прекъсна репетицията. Представи ме на оркестъра и после седнахме заедно в залата и послушахме. И тогава, и сега откривам тук един изключително добър оркестър, но имаме нужда от повече репетиции. Ще поработим и ще постигнем много, а аз ще дойда отново, сигурен съм!

Този френски репертоар не е нещо, което музикантите тук свирят всеки ден. Казаха ми, че не свирят Равел често. Може би Третата симфония на Сен-Санс е свирена, но доста отдавна. Така че имаме много работа – да се постигне познаване на стила. Не е същото да се свири Рахманинов или Чайковски, или Брамс. Музиката на Сен-Санс например съчетава много неща, но определено няма нищо общо с Брамс, по-скоро с Моцарт, и носи много от френската традиция на Берлиоз. Френската музика няма общо с германската или със славянската традиция. За оркестрантите е чудесно да се сблъскат с нов, по-непознат стил, и всъщност са доста гъвкави. Според съпругата ми Шантал, която проследи репетициите, те имат естествен усет към музиката на Равел, което, трябва да знаете, не е навсякъде, където дирижирам по света. В Германия ми се е случвало да постигам нещата трудно, защото там са вкоренени в германските традиции.

Вие сте почетен член на Фондацията „Равел“ в Париж. Явно са оценили специалното Ви отношение към този автор?

Преди много години, когато работех с Монреалския симфоничен оркестър, ние записахме всичко от Равел и доста голяма част от симфоничното творчество на Стравински. Така постигнах този имидж на познавач на музиката им. Което всъщност е истина, не отричам - всеки има повече опит с едно, по-малко с друго. И тъй като познавах хората, които стоят зад Фондация „Равел“ в Париж, те ме поканиха да бъда почетен член. Не е нищо задължаващо.

В България солисти на концерта Ви са любимите на публиката Аглика Генова и Любен Димитров – клавирно дуо със световна слава и успехи. Но ще се срещнете тук за първи път. Това ме накара да се замисля: Може ли един диригент да си позволи да има любими солисти?

Дирижирал съм стотици хора като солисти – почти всички най-известни в света, но може би по-рядко сега се срещам с младите музиканти, защото имам по-малко възможности. Но в миналото, когато работех в Швейцария, се срещах с всички големи имена. Така че не е въпрос на любимци. Все едно да кажа кое ми е любимото вино – не харесвам тази дума, защото има много хубави вина и дали имам любимо – не знам. За солистите е същото. Но има хора, които се радвам да срещам на сцената по-често от други. С тях се чувстваме спокойни заедно, защото се познаваме и работата върви по-лесно. Това е! Но аз съм много отворен, особено към младите солисти, защото е много интересно да откривам нови хора.

Споменахте записите си на музиката на Морис Равел с Монреалския симфоничен оркестър – имате огромна дискография, но ако трябва да избирате, кое ще предпочетете – записите или концертите?

Предпочитам концертите, разбира се. А и в наши дни записите нямат вече онази тежест, не са кой знае какво, защото всеки може да прави записи – слагаш микрофон в залата, изсвирваш концерт и два дни по-късно издаваш албум. Когато аз бях млад, беше привилегия да си член на звукозаписна компания. А те бяха общо пет – "Дека", "Дойче грамофон", "Филипс" и американските "His Master’s Voice" и "Колумбия". И толкова! Така че достъпът беше само за избрани. Беше прекрасно да се правят записи през 80-те, когато бях в Монреал, защото оркестърът беше много, много добър и свикнал да работи и записва много бързо и ефективно със страхотни резултати. От всичките ми аудио и видео дискове, които са общо около 200, 100 са само с Оркестъра на Монреал, и все още са ценени високо навсякъде. Но така или иначе, аз никога не слушам тези мои записи. След като направя монтажите, заедно с хората от звукозаписната компания, аз повече не мога да ги слушам. Не ви лъжа – с много от моите записи е така.

Били сте шеф-диригент на много оркестри в различни държави по целия свят – Швейцария, Франция, САЩ, Канада, Япония… Седмица преди Вас в София беше маестро Юка-Пека Сарасте и той сподели за "Алегро виваче", че всеки оркестър извън Финландия е добавял по нещо ново в интерпретацията му на музиката на Ян Сибелиус – че не той учи съставите как да свирят този репертоар, а те добавят по нещо различно. При Вас какъв е маниерът на работа?

Репертоарът не беше толкова обширен преди, колкото е днес. Да речем преди 50 години - сезонът на всеки оркестър беше по-кратък и те имаха повече свободно време през лятото. Сега имат фестивали и огромен репертоар, така че трябва да свирят много повече различни автори отпреди. Виенчани свиреха почти само виенска музика, руснаците – почти само руска, докато американците нямат тези дълбоко вкоренени традиции и следват европейските. Но представете си, че е имало време в Санкт Петербург, където сега съм главен гост-диригент на Филхармонията, там, в този град, през първата половина на ХХ век са живели Стравински, Прокофиев и Шостакович едновременно. Невероятно наследство, което те защитават с всички сили. И сега, когато имахме турне в Далечния Изток, изпълнявахме произведения от Чайковски – беше фантастично! Но трябва да ви кажа нещо: Всичко това постепенно изчезва заради звукозаписната индустрия. Може би "Дойче Грамофон" носи вина, защото направи така, че всеки оркестър да звучи еднакво с другите – независимо откъде идва, продуцентите имат нещо наум и го постигат, като слагат микрофоните където решат и търсят точно това звучене, към което се стремят. Така че картината стана доста по-унифицирана днес, отколкото беше преди. Донякъде е добре публиката да има избор с повече музика, но от друга страна, идентичността на различните оркестри не е така силна вече. Харесва ми, когато дирижирам американски или руски оркестър, между тях да има голяма разлика. Французите имат добри оркестри, но за съжаление не мога да кажа, че се различават с нещо. Може би само в операта, защото във Франция харесват балета и операта – там им е силата.

През пролетта започвате по-активна дейност със Санктпетербургската филхармония. Каква е връзката Ви с този оркестър? Ще наложите ли повече френска музика там, или, както казвате, те държат на руския репертоар?

Те искат да свирят тяхната собствена музика, но също така им харесва да свирят с различни диригенти, носители на различни традиции – много е интересно. Имаме чудесна творческа връзка – не само оркестърът е страхотен, но и хората са така любвеобилни и топли – по руски грижовни. Наистина е чудесно там, много ми харесва. Надявам се да имам повече години, за да работя. Предстои ми да отида и в Москва, и в Новосибирск на фестивала.

Самият маестро Шарл Дютоа показа ясно, че в София много му харесва. Заяви, че непременно ще се върне отново. Пожелаха го и музикантите от Софийската филхармония, за които миналата работна седмица беше като никоя друга – в досег с голям диригент, който има донесе усещането, че са част от европейската музикална сцена.

Чуйте цялото интервю с Шарл Дютоа в звуковия файл.