Великите европейци – Шарл Бодлер

Вино, хашиш, безразборен секс, екстравагантни дела и черни мисли за смърт и щастливи трупове – каква по-добра комбинация от грехове и страсти би могъл да измисли Господ, с която да дари най-великия „прокълнат поет”, Шарл Бодлер, за да сътвори той безсмъртните си черни строфи.

В земята тлъста – тор, за охлюви прехрана –

една дълбока яма ще си изровя сам

и своя грохнал скелет ще разположа там,

в забрава да заспи – акула в океана.

Ни завещание! Ни гробница в замяна!

Защо да чакам сълзи от този свят без срам?

Аз всички гарвани приживе ще поканя –

със своя труп разложен разкошен пир ще дам.

О, червеи! Безухи, безоки господа,

при вас мъртвец пристига – щастлив, на свобода!

Без угризения елате в мен – от мрака! –

деца на всичко тленно, преяли мъдреци,

кажете ми: нима и тук тегло ме чака

мен - тялото бездушно, мъртвец сред мъртъвци?

Поетът Шарл Бодлер си отива само на 46, поразен от тежък удар в мозъка, който през последните месеци от живота му го превръща в зеленчук с очи и чувства, но напълно онемял. Не знам кой и как е измислил това наказание – защото да отнемеш словото на словотвореца изглежда прекалено отмъстително деяние за всемилостивия Бог. Но това са фактите. Разбира се, с начина си на живот, Бодлер сам си постила пътя към подобна смърт. Невротичният му характер, постоянните дългове, тежките депресии, сифилисът, който си лепва още като тийнейджър и другите венерини болести, с които се развлича, алкохолът, който го стимулира за творчество и опиумът, който праща лесно в рая, само за да те върне още по-тежко в ада – това не прощава. Бодлер знае, но не може да спре. Този е неговият живот – иначе вероятно нямаше да я има и неговата поезия. „Цветя на злото” се казва единствената му поетична книга, излязла приживе и не можеше да има по-добро заглавие за онова, което съдържа тя. „Из мозъка ми броди котка/ като из своя апартамент” – пише Бодлер вътре, а, въоръжен с този безсмъртен образ, читателят няма как да не разбере моментално за какво прелестно страдание и за какъв красив ужас всъщност става дума през цялото време.

Шарл Бодлер е роден през 1821 година в Париж. Баща му, Франсоа, е потомък на дърводелци, лозари, фермери и занаятчии, с корени няколко века назад. Той идва в Париж да учи за свещеник, но после зарязва духовенството, жени се, става художник, а след 38-та си година е държавен чиновник с успешна кариера. Когато е на 60, Франсоа се жени втори път за 26-годишната Каролин Дюфе. Малкият Шарл е щастливо дете с артистичен баща и топла майка. Когато е на 6 обаче, баща му умира. Момчето е все по-влюбено в майка си и развива силно чувство за притежание. Щастието му обаче свършва година по-късно, когато майка му се жени за майор Жак Опик, французин от ирландски произход. Опик прави добра кариера – става генерал, после посланик в Турция и Испания, а накрая и сенатор. Всъщност, макар Шарл да ревнува майка си, отначало отношенията с пастрока му не са така лоши. Семейството живее 4 години в Лион, а когато се връщат в Париж, Шарл учи в лицея „Луи Велики”. Противно на по-късната легенда за своята „прокълнатост”, която сам изгражда, Бодлер е добър ученик. Гонят го от лицея обаче заради някаква глупост и той се отдава на живот. Още на 15 тръгва по проститутки и скоро се сдобива с гонорея и сифилис. Воден от желанието за артистична кариера, живее две години в Латинския квартал, където се запознава отблизо с алкохола и опиатите. Загрижените му родители го пращат на дълго пътуване до Индия. Шарл обаче не е много съгласен, така че насред пътя завива обратно и държи отговорен Жак Опик за тази груба намеса в живота си. Отношенията се обтягат силно, но скъсването идва чак през 1844. Когато навършва 21, Бодлер получава наследство от баща си - цяло състояние от близо 100 000 франка. И само за две години профуква за алкохол, дрога и проститутки почти половината пари. Тогава родителите му поставят остатъка от наследството под попечителство и занапред той получава само месечна издръжка – щедра по принцип, но твърде малка за огромните му разходи сума.

Сигурно вече се питате – къде в цялата тази житейска каша е скрита поезията на Шарл Бодлер. Ами тя е навсякъде и винаги с него. Както сам твърди: „Всеки здрав човек може да изкара два дни без храна. Но не и без поезия”. За целта обаче е необходима муза. Или музи – защото са три. Първо е огнената мулатка Жана Дювал. Двамата се запознават през 1841 и връзката им е дълга, макар да се гради само на секс и пари. С две думи – красавицата Жана не се интересува от припадъците на Шарл по Изкуството, Красотата и Поезията, не ѝ пука дори за посветеното на нея знаменито стихотворение „Черната Венера”, а само за щедрата издръжка, която той може да ѝ осигури. Но Шарл често е беден и затънал в дългове – затова му се кара и се държи зле с него. Независимо от всичко обаче, Бодлер се грижи за нея, дори след като двамата се разделят години по-късно. Втората муза, на която поетът посвещава цикъл стихове между 52 и 54 година, е Аполония Сабатие. Мадам Сабатие е известна парижанка, независима, интелигентна жена с чувство за хумор, в която е влюбен половин Париж. Един мъж ѝ оставя щедро наследство и тя поддържа светски салон и връзки с няколко любовника едновременно. Отначало Шарл ѝ праща писма и стихове като анонимен обожател, но в един момент се разкрива. Тя го насърчава да консумира обожанието си, но той се дърпа, защото, както твърди - не иска да види как възвишеният му идеал се превръща в жена от плът и кръв. Но това са само думи, той все пак не издържа на изкушението, пък и кой ли би издържал. Третата муза на Бодлер се появява в живота му през 1854. Тя е актрисата Мари Дюбран, връзката с която не е дълга, но е поетично интензивна. Изглежда на базата на ранния, чисто фройдистки опит с майка си, Бодлер цял живот има двойствено отношение към жените. От една страна, както сам казва – „те са пътят към щастието”. От друга обаче, в отношението му към тях има доза презрение, а вероятно и доза садизъм. Той е автор на една мисъл, за която, ако го докопат, би бил линчуван от днешните феминистки: „Винаги съм се чудил на това, че на жените е позволено да влизат в църквата. За какво ли могат те да си говорят с Бога?” – пита се Бодлер, при това съвсем сериозно.

Докато се забавлява с живота по всякакви опасни начини, Шарл Бодлер пише и чете стихове в бохемски компании. Те се състоят обаче хора, които, насред разгара на индустриалната епоха, опитват да тъкат нишките на изкуството, така че името на Бодлер става известно в парижките арт среди далеч, преди да е написал и публикувал цяла книга. Той пуска тук там по някое стихотворение, но първите му сериозни публични изяви са като критик с анализи за Салона на изкуството през 1845 и 1846 г. В есетата си Бодлер сочи за най-голям художник Дьолакроа, но казва, че той е част от старото, класическото време, а още не се е родил най-големият художник на модерната епоха. Тази модерност поетът свързва най-вече с града – там се ражда новата естетика, това е новата среда на красотата, най-често е грозна, това е новата ловна територия на поезията, която трябва да се откъсне от романтизма, разположен удобно сред природата и митологията. Тези негови възгледи проправят път на символическата поезия, която, докато минава от 19 в 20 век, изведнъж започва да прескача и към модернизма. Както знаем, всичко във и около Бодлер е скандално. Затова е трудно да си представим, че когато през 1857 най-после се появява „Цветя на злото”, тя ще остане незабелязана. Или ще бъде посрещната само с овации. Нищо подобно, книгата, като цяло посветена на темата за греха, предизвиква скандал, властите смятат, че тя заплашва обществения морал и започват съдебен процес. На мушката са 15 поеми, свързани най-често със секса и смъртта, които се сочат за особено опасни. Ето как наистина неблагоприлично започва стихотворението „Танц със смъртта”:

С осанка горда и надменна – като жива! –

с воал и ръкавици, прегърнала цветя,

с екстравагантен вид, кокетка костелива

нехаеща пред всички и днес напомня тя.

По-тънка талия видял ли си на бала?

Тя с царствената рокля - преливащ водопад –

прикрива мършав крак, но ловко е подала

пантоф с помпон, разцъфнал като разкошен цвят.

Това е за Смъртта. А какво ще кажете за неговите „Литании за Сатаната”: „О, ти, най-мъдрият и чист господен воин, ти, Бог низвергнат, за възхвали недостоен…..Велик, всезнаещ цар на бездните на Ада, ти, пръв лечител на човека, който страда” И всичко това, съпроводено с молитвения лайтмотив: „О, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!” Тези строфи през 20 век вдъхновяват велики музиканти като Боб Дилън и Джим Морисън, а според Мик Джагър знаменитото парче на „Стоунс” „Симпатии към дявола” е инспирирано директно от поезията на Бодлер. Но това е по-късно. В неговото собствено време съдът глобява автора, издателя и печатаря и цензурира книгата, като постановява от нея да бъдат премахнати 6 стихотворения. Така и става. Нещо повече, макар после да има множество пълни издания, самата присъда формално остава в сила чак до 1969 – 102 години след смъртта на Бодлер, когато е анулирана. Не смъртта – присъдата.