Съдбата на децата с тежки увреждания, навършили 18 години

Каква е съдбата на децата с тежки увреждания, когато навършат 18 години? Какво правят държавата и институциите? Това е темата на предаването днес. Събеседници са Вера Иванова-председател на Конфедерация за защита правата на децата, член на Националния съвет за закрила на детето, Димитрина Русева –майки на деца с увреждания и Елеонора Петрова – юрист, главен експертен съветник в Комисията по взаимодействието с неправителствените организации и жалбите на гражданите.
Димитрина Русева: В следствие на раждане с форцепс преди 22 години синът ми получи увреждане. Тогава дори не можах да установя кой е екипът, водил раждането. Само ми казаха, че съм млада и да оставя детето, без да ми обяснят точно защо. С големи трудности се сдобих с епикризата на детето си. Днес, 22 години по-късно получавам за него 138 лева инвалидна пенсия и около 90 лева за чужда помощ. Парите не достигат дори за дете в норма, камо ли за човек със специални потребности. Много от нашите деца са на памперси и имат огромни разходи за различни консумативи.  Детето ми има нужда от ежедневна рехабилитация, защото ако не се тренират мускулите, състоянието му ще се влоши.  
Образователната система отхвърля детето ми, затова на възраст 22 години той е едва в девети клас. Той е в невъзможност да извърши каквото и да било действие сам, а са го разпределили в селскостопански техникум с профил цветарство – представете си за какво става въпрос.
Елеонора Петрова: Щом майките четири месеца вече протестират, значи има сериозен проблем със системата. Децата ни са равни и имат равни права. Извеждах детето си на протести още като бебе, въпреки че не е с увреждания, защото съм солидарна с майките.
Вера Иванова: Майка съм на момче на 23 години, което е с увреждане  вследствие на лекарска грешка. Когато се роди, не ме допуснаха да го видя, казаха само: „Мозъкът му е на боза“. Не ми даваха никаква информация. Отглеждам детето си сама. До момента само два пъти съм го оставяла в дневен център. Говори се, че има множество такива центрове, но всъщност няма центрове за хора с тежки увреждания. Когато веднъж се наложи да го оставя, след десет минути ми се обадиха да ми кажат: „Елате да си вземете зверчето от тук.“ Децата ни са пренебрегвани във всички области на живота.