Великите европейци – Франсоа Вийон

Днес ще си спомним за един хаотичен и организиран престъпник; шеф на банда, на чиято съвест тежат обири и поне едно убийство; обесник, който все пропуска бесилото; скитник, чиято истинска съдба е неизвестна, но чиято смърт е  описана приживе; грешник, чийто гроб липсва – за сметка на огромното му поетично надгробие. 

Но ще си спомним и за магистъра по изкуствата от Сорбоната, който изстреля средновековната поезия в модерните времена; за изтънчения разбойник, приет в дворците, за да възвиси словото; за майстора на балади, който пародира дори пародията; за смъртника, който изучи смъртта като аристотелов предмет, а не като платонова абстракция. 

Да, няма да е лесно. Никога не е лесно да се мисли и говори за Франсоа Вийон.

Човешки братя, подир нас дошли,

не ни осъждайте със поглед строг,

че който за нещастник го боли,

към него милостив ще бъде Бог.

Пет-шест на брой пред вас висим – жесток

бе жребият ни: скапа се плътта

(а беше ни до вчера скъпа тя!),

на пепел всеки скелет се разпада…

С насмешка не ровете пепелта –

молете за душите ни пощада!

Така започва „Баладична епитафия на обесените” на Франсоа Вийон в превод на Васил Станилов. Тя е писана в края на 1462,  началото на 1463 г., когато Вийон е осъден на смърт за поредния сблъсък със закона и чака да го обесят, но още не знае, че ще го помилват пак. Невероятно е колко пъти през краткия си живот и то само с помощта на сляпата случайност, този човек се отървава от затвор, от мъчения с приспособленията на изобретателното Средновековие, дори от самото бесило. И другаде, но в тази балада най-вече, личат ясно двете причини, заради които Вийон е сочен за първия поет на новото време. Първо, в отношението си към смъртта той няма и капка от характерното за човека от Средните векове мислене – идеите за душата, задгробния живот, греховете и Страшния съд. Това, което вижда и описва Вийон, е физическият, земният образ на смъртта - с обесването всичко човешко, дори божественото в човека, изчезва, гарваните са изкълвали очите и те не виждат вече, плътта побелява и окапва, скелетът се разпада на прах. На този фон споменаването на Светата Дева и милостивия Исус са клишета, които само помагат на читателя от късното Средновековие да схване картината. И пак към читателя като зрител на обесническия пейзаж е насочен и рефренът „Молете за душите ни пощада”. На цялата тягостна атмосфера отгоре обаче, баладата носи и силен ироничен заряд, особено с репликата, небрежно подхвърлена от обесените – защото нас какво ни грее адът. Иронията към темата за смъртта, а и към всички земни и небесни теми, е вторият типичен белег на модерния подход в изкуството, на който Вийон май е родоначалник. Цитираната религиозно-философска по характер и космическа по мащаб негова ирония всъщност е животворна. Да, тя може да се види и пипне в картината на Питър Брьогел „Свраката на бесилката”, създадена сто години по-късно; присъства след 4-5 века при Бодлер и „прокълнатите поети”; блести като златна нишка в „измите” на цялото модерно изкуство на XX, та чак до постмодернизма на XXIвек.

Смята се, че Франсоа Вийон е роден в Париж през 1431 година в бедно семейство с фамилията Монкорбие или Дьо Лож. Източник на повечето поне донякъде достоверни сведения за него са съдебните документи. Те би трябвало да са точни, но не са. За едно от престъпленията на Вийон например има издадени два различни съдебни документа с две различни фамилии на престъпника и „уточнението”, че по това време той се нарича също Вийон и е „на около 26”. Голяма прецизност, няма що. Но и за това благодарим - иначе съмненията дали наистина е съществувал човек, който по брилянтен начин съчетава престъпните низини с поетичните висини, щяха да са още по-силни. Твърди се също, че бащата на Вийон умира рано, а майка му е жива, поне докато той е на 30. Момчето е отгледано обаче в дома на метр Гийом дьо Вийон, каноник и професор по право, когото Франсоа почита като истински баща и чиято фамилия приема. На 12 младежът учи във Факултета по либерални изкуства в Париж, на 18 е бакалавър,  а на 22 – магистър по изкуствата от Сорбоната, с големи перспективи, ако завърши право. Него обаче го влекат улиците, кръчмите, пиенето, момичетата и другите греховни удоволствия на бохемата. Това е трескаво време на разпад, чума и зреещи промени в Европа. В рождената година на Вийон, Жана Д Арк е изгорена и той преживява последните две десетилетия от ужасната стогодишна война между Франция и Англия. Тя свършва през 1453, но тогава Константинопол пада в ръцете на турците. Европа се задъхва – великите географски открития, които стимулират богатството и величието ѝ, още не са започнали. В Париж пък студентите се бунтуват срещу намерението на краля да ограничи техните права. Вийон участват активно в бунта, по този повод дори пише „Пръднята на дявола”, една изчезнала, но много популярна някога романеска. Две лета по-късно, през 1455, той става и истински престъпник, като убива някакъв свещеник в улична свада. Да, на границата между Средновековието и Ренесанса е лесно да станеш престъпник. И също – да станеш поет. Трудното е да ги съчетаеш, както, изглежда, с удоволствие прави Франсоа Вийон.

В една лятна нощ през 1455 година поетът Франсоа Вийон, заедно с приятеля си Жил, разкрепостен свещеник, и още по-разкрепостената девойка Изабо, се натъкват на друг разкрепостен свещеник - Филип Сермоаз. Разменят се думи, започва свада, Сермоаз напада с нож, Вийон се брани. В резултат Сермоаз умира от раните си и, макар преди това да признава, че сам е виновен, Вийон бяга за всеки случай. Седем месеца скита с лоши другари и научава много – например за обирите. Съдът го признава невинен за убийството, Вийон се връща в Париж и става главатар на гангстерска банда, с която по Коледа на 1456 ограбват 500 златни екю от Наварския колеж. Има версия, че, като иска да се отърве от задирянията му, същата тази нощ неговата нереализирана любов Катрин дьо Восел му праща биячи, които го ступват здраво. И още, че пак същата нощ той пише първата от двете си знаменити поетични книги, известна като „Малкият завет”. Концентрацията на толкова противоречиви житейски роли само в един момент също допринася за съмненията дали наистина е живяла личност, която съчетава Вийон престъпника с Вийон поета. За неяснотата спомага и това, че мнозина смятат поезията му автобиографична, а тя –може би - не е такава. Пример за това е „Балада за Дебелата Марго”, гнусна съдържателка на кръчма и бардак, която нощем язди горкия лирически герой по най-безсрамен начин. Но това е един ироничен образ, пълен с невероятен философски заряд. Дебелата Марго нито е реална жена от биографията на Вийон, нито е поетична измислица, чрез която той пародира подобни традиционни средновековни поеми. Да, в „Диалози”-те на Платон, Сократ би казал, че съществуващото или съществува, или не съществува, трето няма - а с него би се съгласил дори Аристотел. Но в случая Дебелата Марго съществува и не съществува едновременно. Оказва се, че нейното име и образ са заети от табелата на един от най-известните бардаци в Париж по онова време. Толкова е просто. И толкова е сложно. И толкова е забавно.

Животът на Франсоа Вийон наистина продължава като измислица. След удара в колежа той пак бяга от Париж и живее при игуменката на манастира Пор Роял – не е ясно като какъв. После гостува на херцог Дьо Бурон и току-що освободения от английски плен престолонаследник Шарл дьо Орлеан, който цени красотата повече от политиката, така че се отдава на поезия. Той обявява поетичен конкурс, за който Вийон пише „Балада за конкурса в Блоа”, със знаменитото начало – „до извора умирам аз от жажда”. Но не се подлъгвайте, този стих е самото условие на конкурса, дадено от херцог Шарл, а не е на Вийон. Така или иначе, до 1463, въпреки височайшите си контакти, поетът не изоставя бандитизма и лежи още няколко пъти в затвора,  включително за грабеж на църква. Междувременно пише още по-прочутия си поетичен „Големият завет”, но доживява цели 32 години не заради поетичния си талант, а заради късмета. Веднъж получава амнистия заради раждането на принцеса Мари Орлеанска. После - защото през Орлеан, където лежи в затвора, минава новият крал Луи XI. Накрая в Париж изтърпява мъчения, но излиза невинен по поредното обвинение за убийство в улична свада. Вместо да го освободи обаче, съдът заменя обесването с изгонване от столицата за десет години. И Франсоа Вийон, с три дни отсрочка, за да се сбогува, завинаги си тръгва от Париж, от живота и от поезията. Знаете къде отива, сигурен съм – при снега от стихотворението му „Балада за красивите жени” и великият рефрен - „къде си днеска, лански сняг”.