Великите европейци – Аристотел, първа част

Антична Гърция сътвори много дух и красота, роди много хора, идеи и практически решения, които са здрава основа на цялата наша европейска цивилизация. 

Pink Floyd, Wish you were here

Не е лесно да си философ. Никога не е било. Властта само дебне да лансираш някоя идея, противна на официалната, и веднага ти връчват чашата с бучиниш. Питайте Сократ. Или философското ти свободомислие по отношение на боговете изведнъж започва да звучи пагубно за националната сигурност – и тогава трябва или да избягаш далече от Атина, или да останеш и да те затрият. Питайте Аристотел. Най-голяма беда за философите обаче е да не те разберат докрай точно хората от твоето време, да те приемат за един от многото философстващи и, макар да те ценят високо, все пак да те мерят с мерките на делника, а не с тези на вечността, чиято порта си открехнал пред очите и умовете им. 

Нещо такова става с Аристотел. Разбира се, приживе той си има последователи, признание, велики моменти. Но стига ли му да е учител на царе, да е създал прочутия Лицей, да е оставил зад гърба си книги и мисли, които се проучват дори днес, 23 века след смъртта му. Съмнявам се, че е доволен, но не само защото така сочи логиката. Впрочем, Аристотел наистина измисля и онова, което днес наричаме формална логика и което според Кант съвпада с дедуктивната система. И ако някой внезапно ви попита каква е връзката между Аристотел и Шерлок Холмс, вече знаете. Но в своето време Аристотел е известен като твърде суетен човек, описват го да носи „ярки дрехи, много пръстени и подстригана брада”. 

Така че не само логиката, а и тази човекосуетност ме кара да мисля, че той надали е доволен, задето веднага след смъртта си е почти забравен, а истинският интерес към идеите и писанията му се възражда три-четири века по-късно. И то в Рим, не в люлката на философията, Гърция. При това - след като вече са физически изчезнали около две трети от книгите, които е оставил.

Pink Floyd, Wish you were here, 1- 2.10

Интересно е да се проследи развитието на човешката мисъл във времето, нищо чудно това приключение да се окаже дори по вълнуващо от проучването на квантовия свят и ДНК. Например, имам въпрос: кое е първичното – класическият старогръцки театър или класическата старогръцка философия. Няма да ви мъча, тримата велики на театъра - Есхил, Софокъл и Еврипид, предхождат тримата велики философи – Сократ, Платон и Аристотел. 

Да, Еврипид и Сократ са съвременници, но това само показва къде и как през хората идеите се сплитат – а иначе от раждането на Есхил, създател на трагедията, до смъртта на Аристотел, който анализира принципите на трагичното, има два века. „Трагедията е подражание на действие, сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства” – това е централната идея в анализа, който Аристотел прави в знаменитата си „Поетика”. Няма да обяснявам подробно, но трябва поне да ви запозная с идеята, за да схванете до какви глъбини стига той. 

Според Аристотел всяко изкуство, е подражание на действителността. В истинските трагедии - „Едип цар” например,  героят изглежда нормален човек, който преживява перипетии и изпада, сякаш незаслужено, в беда. Поне публиката така смята, тя изпитва състрадание към Едип, но, тъй като намира страданието му за незаслужено, изпитва и страх, че боговете бъркат и наказват невинен. А щом днес наказват невинен на сцената, то утре може да накажат самите тях в живота. Разбираемо е публиката да се страхува, поне до момента, когато истината излезе наяве и стане ясно, че героят изобщо не е невинен, а носи вината на отцеубийство и кръвосмешение, следователно - плаща справедливо. Или поне - напълно бого-законосъобразно, така да се каже. Тук вече публиката преживява взривния процес, наречен катарзис, тоест, очиства се рязко от състраданието и страха. Героят е получил заслужено наказание, боговете не грешат, а са справедливи – това гласи истинската истина, която се открива в театъра. Катарзисът, предизвикан по този начин, се оказва изключително полезен и за индивидуалното, и за общественото здраве – от Древна Гърция, та до наши дни. И Аристотел е открил този психологически феномен векове преди доктор Фройд и психоаналитиците. 

Pink Floyd, Wish you were here, 1- 3.54

Аристотел е роден през 384 г. пр. н. е. в Стагира, град на около 50 километра източно от Солун. Ако обикаляте Гърция и случайно попаднете в Стагира, не е това,  античният град е разположен на 8 километра от едноименното село и можете да видите част от крепостната му стена. Аристотел няма да срещнете лично, но ще си представите, че говорите с него, ако имате малко философска нагласа и по-развинтено въображение. 

Когато Аристотел се ражда, вече са минали два века от времето на първите големи гръцки философи - Талес и Питагор. Познанията за тогавашния свят са толкова малко, че се събират всичките в един човек, но и лесно се предават между хората, като някаква умствена зараза. С всяко следващо поколение обаче очите се отварят все повече и откритията, плюс новите въпроси, породени от тяхното осмисляне, се трупат. Бащата на Аристотел, Никомах, също е учен, но е малко по-специализиран в онзи клон на философията, наречен медицина. Прочут е със знанията и уменията си, затова е нает за придворен лекар, а скоро се превръща в доверен приятел и съветник на македонския цар Аминтас III, баща на Филип II Македонски и дядо на Александър Велики. 

Това е основата на здравите връзки, които Аристотел цял живот – за добро или за лошо - има с древната македонска държава. Фестис, майката на философа, е от богат род с много земя, включително голямото имение на остров Евбеа, където Аристотел умира през 322 година. По всичко личи, че той е сравнително късно дете. И двамата му родители умират, когато е десетгодишен, но, според традицията на богатите и образовани хора от онова време, те му дават възможно най-добро начално образование. Поема го мъжът на голямата му сестра, също лекар, който продължава обучението му, а на 17 го изпраща в самия център на световните науки - Атина.

Pink Floyd, Wish you were here, 1- 5.12 

В Атина по онова време се конкурират Школата на Исократ и Академията на Платон. При Исократ се учи основно софистика, тоест, всичко, свързано със спора и победата в него, занимание популярно, доходно, с възможности за бърза слава. При Платон обаче, най-прочутият ученик на Сократ и сам по себе си най-почитан философ в своето време, погледът към света е по-широк, там студентите се занимават с политика и държавно устройство, с история и митология, с математика, астрономия, природознание и най-вече – с търсене на философската истина за света. 

Академията е създадена през рождената за Аристотел 384 година, има натрупан опит в преподаването и авторитет сред взискателната атинска публика. Както в школата на Питагор по-рано, и там се приемат жени, самото влизане в Академията обаче за всички е обвързано не само с плащане, но и с труден приемен изпит. Аристотел няма проблеми с изпита и веднага прави впечатление на Платон, който нарича своя студент отначало „четецът”, а после – „мозъкът” – в смисъла, който ние влагаме, когато кажем за някого, че е „голям мозък”. Разбира се, инатът на Аристотел също не остава незабелязан.

 Понякога той открито изразява несъгласие с философските тези на своя учител, стига се до словесни сблъсъци, при които Платон го нарича „магаре” - има предвид, че младежът понякога напада учителя си по същия начин, както малкото магаренце от инат рита майка си. Но, както се вижда и от сравнение на техните философски системи, различията им често никак не са безобидни. Платон например развива визия за общата собственост като лекарство срещу завистта, докато Аристотел смята, че това ще предизвика справедливо възмущение сред онези, които работят повече и той цял живот подкрепя принципа на частната собственост. Платон вярва в единството на държавата, организирана чрез нещо като комунизъм, докато 

Аристотел застъпва тезата за съществуване на естествено неравенство между хората и твърди, че комунизмът противоречи на разнообразието на човечеството. Двамата са спорили, но за нас сега е ясно чия версия е правилната – живяхме в материята на Платон, но духът на Аристотел победи. Дали е така обаче по отношение на друг важен въпрос – за душата. Платон смята, че само човекът има душа и тя е безсмъртна, а според Аристотел всички живи неща, включително растенията, имат душа, но тя умира заедно с тях. 

Практическа проверка на този спора засега поне е невъзможна. Но този път аз поне залагам на Платон, не на Аристотел. Включително защото много ми се ще един ден душата ми да срещне техните и да си поговорим за философия на мястото, където живеят душите.

Pink Floyd, Wish you were here, 1- 7.35