Великите европейци – Франсиско Гоя, първа част

Вече мога да ви разкажа доста за Франсиско Гоя. Не знам обаче какво да ви кажа за него. Все пак ще започна оттам, че през дните, когато се впуснах да го опознавам по-отблизо, започнах да сънувам картини. Даже не картини, а една определена картина.

През 1983-та фантастичният каталунски художник Жоан Миро, вече на 90, отива в музея Прадо, както сам правилно подозира – за последен път. Уредничката пита къде да го заведе, а той – искам при кучето. После сяда, гледа картината половин час, тръгва и никога повече не се връща. За който не се сеща - „Кучето” е една от прочутите „Черни картини” на Франсиско Гоя. 

Тъй наречените „Черни картини”, защото цикълът от 14 творби получава името си чак в началото на ХХ век. Картините изобщо не са предназначени за публика, рисувани са по стените на провинциална къща, в която Гоя живее, преди да замине за Бордо. Критиците казват, че именно това е една от основните характеристики на модерното изкуство – когато творческият акт е изцяло индивидуален и като изпълнение, и като потребление. Такъв е случаят с Черните картини. Този подход, съчетан с мисленето и маниера на рисуване на Гоя, го превръщат в човека, когото Цветан Тодоров нарича  „концептуалният баща на модернизма”. Други го определят като „последният от старите майстори и първият от модерните”. Но каквото и да кажем, в чисто човешки план Черните картини са ужасяващи с адското си въздействие – не само на духовно, но и на чисто физиологично ниво. Има не малко хора, на които наистина им прилошава, докато ги гледат в музея „Прадо”. „Кучето” не е сред най-кошмарните визии на Гоя. 

Поне на пръв поглед не е. На нея е изобразена само малка глава на черно куче, появила се на ръба между мътното светло-кафяво небе и мътната тъмно-кафява земя. Изражението му е напрегнато и ужасено, но не като на кученце, загубило майка си. Това същество изглежда, сякаш безуспешно опитва да се изкачи по невидим за публиката склон, тоест, да се измъкне от пропастта на небето. Или да завърти земята по-бързо, като тича по нея, за да избяга от нещо невидимо, но страшно, което го гони. „Вечното мълчание на тези безкрайни пространства ме ужасява” – сещам се за Блез Паскал. И за Джоузеф Конрад се сещам, с изумителния човешки протест срещу Вселената: „Най-изпепеляващата мисъл е, че това скандално нещо само се е направило, сътворило е самото себе си без мисъл, без съвест, без далновидност, без очи, без сърце”. Бих добавил – и ни преследва със самото си съществуване. Това са си моите фантазии, разбира се - не знам какво е виждал в Кучето Жоан Миро през онзи негов последен половин час насаме с Гоя. Нито  пък знам какво вижда който и да е друг, изправен пред простото величие на тази картина.

Лиза Джерад, Болеро 

Франсиско Гоя е роден в средата на просвещенския 18 век, през 1746 година, в селце край Сарагоса. По бащина линия той е баск, пра-прадядо му, майстор-строител, се заселва в сегашната провинция Арагон. Дядо му е нотариус и собственик на няколко имота, а баща му е майстор от златарската гилдия. Майката на художника е от дребната аристокрация – дори къщата, в която Гоя се ражда, е изобразена на семейния герб. 

С други думи, баща му е заврян зет – поне докато изпълни поръчката си в селото. Или докато ремонтират градската им къща, каквато е другата версия. Семейството има 6 деца, през 1749 се връща в Сарагоса и там Гоя получава първоначално образование – доста хаотично, ако се съди по факта, че цял живот пише писмата си с много грешки. Легендата разказва, че един свещеник вижда как малкият рисува прасе на някаква стена, забелязва таланта и съветва баща му да го учи за художник. Друга легенда твърди, че това прави един от учителите му, който хваща Гоя да безобразничи, като вместо да слуша в час, рисува карикатури на учителите си. Щом вижда карикатурите обаче, той разбира, че малкият има око и ръка. Така или иначе, на 14 Франсиско става чирак при Хосе Мартинес, посредствен местен художник, прочут най-вече с това, че е учил занаята в Неапол. Три години по-късно момчето участва в уличен бой, при който май има дори убит човек и е принудено да бяга в Мадрид. 

Мнозина замазват тази  „дивашка” да я наречем страна от характера на Гоя и опитват да прикрият истината с измислици. Факт е обаче, че той цял живот си остава типичен испански мачо, който не се страхува да размахва юмруци и дори ножове. Гоя преследва жените, макар те пък изобщо да не бягат, обича да се фука с новите си дрехи или новата си карета, обича да харчи пари за удоволствия, луд е по бикоборството, другарува с улични типове и изобщо – далеч е от погрешната представа, която човек може да си създаде, ако не е наясно с тъмната страна на живота му. Всъщност, не можем само с външните фактори, колкото и ужасяващи да са те, без да видим черното вътре в душата на художника, да разберем зловещия изблик от втората половина на творческия му живот.

Лиза Джерард, Изкупление 

Много се говори за времената на огромни промени, на велики идеи, велики хора и велики събития, в които живее Гоя, времена, чиито дух той попива буквално с кожата си, за да видим после рефлексите от това в платната му. Набързо ще припомня само някои неща за общата картина, за състоянието на Европа, а и на света, през втората половина на 18 и първата четвърт на 19 век, когато живее Гоя. 

Ето само някои от най-значимите събития, които историците отчитат за времето между 1751 и 1822 година: във Франция се появява прочутата Енциклопедия, която е една от емблемите на Века на Просвещението, в САЩ тече войната за независимост, а бащите-основатели създават американската Конституция, избухва Френската революция, която обезглавява духа на феодалната система в Европа, следват възходът и падението на Наполеон, водят се тъй наречените „Наполеонови войни”, които засягат практически целия континент, Испания пък води война за собствената си независимост, следвана от глаждански конфликти, Виенският конгрес урежда нов европейски ред, Колумбия, Аржентина, Мексико и Бразилия декларират своята независимост. Ако историята не ви стига като ориентир, да погледнем в територията на духа. 

Съвременници на Гоя са мислители и писатели като Монтескьо, Гьоте, Волтер, Дидро, Хегел, Кант, Шилер, Шопенхауер, Балзак, Шатобриан, Байрон, Уолтър Скот. По това време работят учените Карл Линей, Лавоазие, Лаплас, Малтус, Дарвин, Хумболт, творят безсмъртната си музика Моцарт, Хайдн, Бетовен, Шуберт, Шуман, Шопен, Берлиоз, Росини, Верди, Вагнер. От художниците ще спомена само Дьолакроа, Давид, Гейнсбъро, Констабъл и Търнър, защото колкото и да изброявам, критиците са единодушни, че Гоя е най-значимата фигура сред тях. Разбира се, далеч съм от мисълта, че Гоя е запознат с постиженията на всичките си съвременници или пък че чак толкова дълбоко е засегнат от събитията, станали далеч извън родната му Испания. Естествено, че не е така, но се смята, че той самият е като чувствителна струна, човек, който като с някаква огромна антена улавя духа на времето, концентрира го в себе си и го излива после на платното в образ и цвят.

Азам Али, Neni Desem 

Има сигурни данни, че през 1763 и 66 година Франсиско Гоя, вече в Мадрид,  участва в два художествени конкурса, но се проваля – нищо, че взима уроци при прочутия Франсиско Байо, с когото много се сближава. После идва обаче още един провал, свързан отново с кървав уличен инцидент, така че той пак е принуден да бяга. Този път изчезва изобщо от Испания и с група тореадори заминава за Рим. Не вярвайте на текст, в който ви убеждават, че Гоя тръгва за Италия с цел да се учи от италианските майстори и да се усъвършенства в изкуството. 

Да, там той започва да превръща във все по-видимо умение страстта си към изображението, но го прави между другото, имам предвид, прави го между реализацията на другите си две големи страсти – жените и пиенето. Всъщност за италианския период от живота на Гоя, който продължава около шест години, се знае твърде малко. Сигурно е обаче, че тогава мъжкарят в него достига истински върхове. Разказва се например за инцидент, при който едно нощ Гоя нахълтва в женски манастир, за да отвлече млада монахиня, с която преди това има любовна връзка. Работата се проваля и това води до ново бягство. Сега той отива от Рим в Парма и там всъщност за първи път се изявява като истински художник, като печели второ място в конкурса за картина, обявен от Пармската академия. След което се връща в Сарагоса и като човек, спечелил конкурс в Италия, бързо получава поръчка за голямо фреско в Базилика дел Пилар, с което се справя успешно. 

След това Гоя отново отива в Мадрид, но само за да се ожени за Мария Хосефа Байо, сестра на приятеля и учителя си Франсиско Байо. Този брак е в основата на кариерата му като кралски художник по-късно, но той всъщност е само побутване с малкото пръстче от страна на Съдбата. Истинското погалване от нея е талантът, който тя му изсипва с щедри шепи.

Лиза Джерард, Човекът в пламъци