Великите европейци - Жан-Жак Русо, първа част

Бедни мой Жан-Жак! Така в своите автобиографични „Изповеди” Жан-Жак Русо често се обръща към самия себе си. 

Жан-Жак Русо, Дафнис и Хлое, увертюра 

Не вярвате, че е възможно един голям и световно признат философ от епохата на Просвещението да говори сериозно по този начин ли? Ами и аз не вярвам, но очевидно е възможно. Спомнете си онзи срамен епизод от живота му на лакей, когато Русо, кой знае защо, краде някаква панделка от господарката си, а щом работата се размирисва, натопява младата прислужница, с която, на всичкото отгоре, има интимна връзка. Момичето е уволнено и пропада, а за да защити себе си като морален човек, по-късно в „Изповеди” нашият беден Жан-Жак изповядва: да, аз съм крадец, но не ме съдете, защото имам добро сърце.

 Добро сърце, моля ви се! Голямо мрънкане и себеожалване пада в тази негова книга, да знаете. И много досадно увъртане по темата - аз съм добър, всички останали са лоши и правят заговор да ме тормозят. Преди повече от 35 години, когато с мъка дочетох тази негова книга за първи път, веднага реших, че никога няма да я прочета за втори. Но сега, като подготовка за „Великите европейци”, пак я прегледах. В резултат се заклех този път наистина да ми е за последно - освен ако не реша да пиша трактат за жалката човешка природа. Или есе за наукообразните и моралоподобни корени на първичната и…..как да кажа, природна комунистическа представа за света и достойното житейско поведение. Не се изненадвайте, човекът, който смята, че всички са му длъжни, а той на никого не е; който иска всички да го обичат, защото е такъв, какъвто е, а сам не понася никой друг да бъде себе си; човекът, който казва, че моето си е мое, а чуждото – общо; който напада богатите, докато щедро харчи богатството им; пълният лаик, който обвинява учените и артистите за всички беди на света, но сам иска да бъде признат за велик учен и артист…..още много мога да изброявам, но мисля, че схващате идеята. 

Та въпросът ми е – как по друг начин, освен като първичен, природен комунист, мога да нарека подобен човек. Защо тогава изобщо представяме Жан-.Жак Русо във „Великите европейци”, в какво се състои неговото величие, с право ще попита някой. Честно казано, не съм сигурен, че, освен няколкото красиви парадокса, които той ни е оставил, има нещо, заради което аз лично бих го наредил сред най-знаменитите люде на просвещенския XVIII век. Но моето мнение няма значение. Има изследователи, които твърдят, че идеите на Русо са наистина велики, но просто никога не са били разбрани както трябва, а са пренесени механично от философията в живота, заради което ефектът им е ужасен. А когато не е ужасен, е поне твърде двусмислен. Не знам, трудно ми е да потвърдя това, защото, дори то да е вярно, не променя фактите. Така или иначе, независимо дали оценяваме приноса му положително или отрицателно, писанията на Русо оказват влияние върху важни събития от неговата епоха като Френската революция, а и върху развитието на значими политически, философски идеи и литературни течения. На всичкото отгоре, те безспорно доказват - че наистина не е задължително да си луд, за да си велик, но понякога доста помага.

Жан-Жак Русо, Дафнис и Хлое, увертюра, 2.26 

Жан-Жак Русо е роден през 1712 година в Женева. Пет поколения назад предците му идват в тази столица на калвинизма, бягайки от гоненията на протестанти в родната си католическа Франция. Започват да търгуват с вино и стават женевски граждани, а Русо винаги подчертава този свой специален статут. Да, това е един от тънките моменти, които апологетите на версията му за човешкото и политическо равенство прекрасно знаят, но задължително пропускат. 

Женева е свободен град, управляван демократично с гласуване, на което обаче имат право само мъжете-граждани. А не всички жители са и граждани, това са две различни неща. Истинските граждани са кореняците, онези не много семейства, които пряко водят градските дела чрез Съвета на двестате, които пък избират помежду си изпълнителен орган от 25 души. Жителите са много повече от гражданите, но те не участват в управлението, имат удоволствието само да живеят в града и да бъдат добре управлявани. Така че когато четем филипиките на Жан-Жак Русо за равенството, трябва да имаме предвид този модел, той е не само в главата, а и в душата му. С други думи – да не забравяме, че когато в книгите си той говори за равенство между гражданите, няма предвид равенство между всички хора. А когато пък като човек казва, че е равен на всички други, винаги смята, че е малко по-равен от тях, независимо до какво дъно на мизерията или морала е стигнал в момента. Неслучайно „За обществения договор”, най-важната книга на Жан-Жак Русо за политическия строеж и управлението на обществото, е посветена на родната му Женева. 

Е, това не спасява книгата от официално осъждане, забрана за разпространение и публично изгаряне както там, така и в Париж - но основанията за забраните са свързани с религиозни въпроси, не с тезите му за равенството или гражданските права. Да, някои се учудват как така този човек, роден калвинист, после сменил вярата си с католическа, след което отново завърнал се в протестантското лоно - само и само, впрочем, за да си върне загубеното по този начин женевско гражданство - успява да разгневи в еднаква степен както едната, така и другата църква. Ами умее ги тия работи бедничкият Жан-Жак. Както отвътре му идва да се кара с всичките си благодетели и приятели, така и с църквите успява да се сдрапа по най-естествен начин. Просто през 1762 година издава почти едновременно две книги, пълни с греховни тези - „За обществения договор” и „Емил или за възпитанието”. В първата говори за парадоксалната си „християнска република”, в която хората са толкова умни, че не правят никога нищо глупаво, а във втората дава акъл как да се възпитават гражданите на въпросната република. Но Русо, случайно или нарочно, дава да се разбере, че според него няма значение дали човек е протестант или католик, след като и по двете линии е свързан с християнския бог. На мен лично това ми се струва една от малкото правилни негови идеи, обаче от гледна точка на църквите като институция той изпада в греха на индиферентността. Честно, не знаех, че и това е грях - но никога не е късно човек да се поучи. 

Жан-Жак Русо, Селският гадател

Майката на Жан-Жак Русо, която е от висшата класа, умира девет дни след раждането му от родилна треска. До десетата му година за него се грижат баща му, Исак, и една леля, на чиито възпитателни методи изглежда Русо дължи мазохизма си. Баща му е от женевската средна класа, занаятчия-часовникар, добре образован, обича музиката и се подвизава като учител по танци. По-късно Русо пише: „Женевският часовникар може да се представи успешно във всяко общество, докато часовникарят от Париж не може да говори за нищо друго, освен за часовници”. Исак не дава формално образование на сина си, но още от три годишен го запалва по четенето. 

Първо той чете на малкия, понякога по цяла нощ, разни приключенски и романтични истории. „Те ми дадоха странна и романтична представа за човешкия живот, от която, въпреки опитът и размислите по-късно, никога не успях да се излекувам” – признава чистосърдечно Русо в „Изповеди”-те. Когато покрай тези нощни бдения момчето само научава буквите, през деня бащата пък го води в ателието си и го кара да чете на глас, докато той работи. „Животописи”-те на Плутарх, макар да не е най-подходящото и разбираемо четиво за деца, е една от книгите, по които малкият Жан-Жак се запалва. Когато е на 10 обаче, баща му, който, като гражданин на Женева, има право да носи сабя, я вади на улицата и я размахва при някакъв скандал, а за да избегне ареста, изчезва от града. После се жени втори  път и на практика изчезва и от живота на сина си. Малкият остава първо при лелята, а после отива при един вуйчо, пастор, който го праща на училище за около две години. Русо е на 13, когато става чирак в нотариална кантора. Мястото е добро, но скоро нотариусът го връща на вуйчо му с аргумента, че от малкия никога няма да стане нищо повече от селски свещеник. Следва период на чиракуване при един женевски гравьор, където обаче ситуацията е още по-сложна – той го бие, защото Жан-Жак не спира да му погажда какви ли не номера и да му се подиграва. 

Един ден, когато Русо е на 15, излиза на разходка извън града, както често прави, защото от малък много обича природата. Когато се връща обаче, заварва градските порти затворени по-рано от обикновено. Тогава внезапно го навестява музата на скитничеството и Жан-Жак Русо тръгва по широкия свят да си търси късмета, същият онзи късмет, заради който в автобиографичните „Изповеди”, писани след повече от 50 години, се ожалва горчиво, нарича се „бедни мой Жан-Жак” и дори се проклина – така че на читателя му трябва известно време, за да схване, че това е поза. Или болест. Или и двете заедно.

Жан-Жак Русо, Селският гадател, 3.50