Много може да се говори за противоречията в характера и живота на великия писател Херман Хесе и неговото лекарство – усилието да сближава тези противоречия, да живее с тях, но не като си внушава, че не съществуват или се преструва, че не ги забелязва. 

Стълбовете на вечността, Ondras Gift, 17.09 

Херман Хесе е роден през 1877 година в Калв, немско градче в Южна Германия, в провинция Баден-Вюртенберг. Момчето расте умно и своенравно. „За щастие аз се сдобих с най-ценните и необходими за живота познания още преди да тръгна на училище, учейки се от ябълкови дървета, от дъжд и слънце, реки и гори, пчели и бръмбари, учейки се от бог Пан и от танцуващото божество в съкровищницата на моя дядо…..Общо взето, владеех цялата приказна мъдрост на детството” – пише Хесе за онова време. 

Така е в безгрижните години. Училищният период обаче е болезнен за младия бунтар и, въпреки че без усилия е най-добър в клас, често го изхвърлят за лошо поведение. Опитът за самоубийство не помага. Покрай това се сдобива с главоболие и склонност към тежки депресии, които го съпровождат цял живот. Когато е на 15 пък се събира с лоши другари, пие, пуши много, ходи по кръчмите и трупа дългове. Твърде болезнено е дори да се пише за този период от живота на Хесе, в който той търси себе си, а се блъска само в стени. Криво-ляво обаче оцелява още година, докато го изхвърлят от последното училище и родителите му разрешат да се върне в Калв. Там младежът се съвзема – занимава се с градинарство, помага на баща си в издателството и ненаситно гълта книги от библиотеката на дядо си. 

Междувременно чиракува за часовникар, а после в една книжарница в Тюбинген. Там Хесе продължава самообразованието си с пълна пара, влюбва се в немския романтизъм и прихваща естетизма като платформа. „Дълго време бях убеден, че за хората на изкуството естетиката заменя морала” – пише Хесе за времето, когато, потънал в поезия, подготвя първата си книга – „Романтични песни”. Нито тя, нито началните му опити в прозата обаче са особено успешни. Все пак те привличат специализираното око на издателя Самуел Фишер, който харесва младежа и иска да го издава. Резултатът е „Петер Каменцинд”, първият роман на Херман Хесе, който не само привлича вниманието на публиката, но и му носи достатъчно пари, за да започне да се изхранва като професионален писател.

Стълбовете на вечността, Elmshore, 30.42 

В началото на новия ХХ век Херман Хесе живее в Базел, тогава значим мисловен и културен европейски център. Щом взима парите от „Петер Каменцинд”, той казва, че усеща как започва „да печели дългата и трудна битка със света” и веднага прави второ пътешествие в Италия, придружен от Мария Бернули, в която е влюбен и за която се жени. Двамата решават, че искат да водят „прост, естествен, неградски и демоде живот в провинцията” и отиват в Германия, но после се връщат в Швейцария - Мария иска децата им да са швейцарски граждани. 

Хесе пише усилено и издава книги с разкази, поезия, все по-влиятелен става и със своята литературна критика в немската преса. За няколко години се раждат три деца, но семейният живот не е наред. Той пътува доста, обикновено сам. Стимулиран от  Шопенхауер и теософските идеи, интересът му към Изтока, който носи от дете, отново пламва и през 1911 Хесе заминава за Индия. Връща се разочарован – страната е възприела прекалено много от западния живот. С началото на Първата световна война започва един от най-тежките периоди в живота на писателя. Хесе е възмутен от патриотарските безумия, на които се поддават дори уважавани немски писатели и публикува статия, озаглавена „Не с този тон, приятели”. В нея пише: „Любовта е по-велика от омразата, разбирателството е по-важно от гнева, мирът е по-благороден от войната – това са нещата, които тази Световна война ще изгори в нашите спомени”. 

Разбира се, вместо да посее разум, така Хесе жъне омраза – в Германия го обявяват за предател, нападат го неистово, отказват да го публикуват. В годините на войната той не само е изолиран и наранен, не само безпомощно гледа цялото безумие наоколо, но минава и през поредица лични кризи. Умира баща му, после един от синовете му се разболява сериозно. Шизофренията на съпругата му стига до крайности и тя е настанена в клиника. Оказва се, че всъщност дългата и трудна битка на Херман Хесе със света далеч не е спечелена, напротив, едва-що започва.

Стълбовете на вечността, Engwithan Ruins, 39.31

В опит да остане жив, Херман Хесе прибягва до психотерапия. Месеци наред той прави сеанси в клиниката на д-р Юнг в Люцерн и това май помага. В края на войната, през 1919, излиза „Демиан”, първият от поредицата най-значими романи на Хесе. Историята е наситена с автобиографични елементи, а героят на романа е център на борбата между два свята – светът на илюзията /в смисъла на индийската Майя/ и светът на духовната истина, скрита в реалността. 

В най-грубата реалност пък Хесе се разделя с жена си, оставя децата на роднини и заживява сам в градчето Монтаньола, в италианско езичната част от кантона Тичино. Там той рисува, пише много и, както сам казва по-късно – „първата година в Тичино беше най-пълноценната, най-работната, най-плодотворната и най-страстната в моя живот”. Това личи в „Сидхарта”, една от най-значимите му книги, публикувана през 1922 година. 

Героят на романа преминава през различни фази на духовно обучение, включително беседва със самия Буда, но също води разкрепостен, дори разгулен светски живот, в търсене на истината. Така и не я намира обаче, докато не става лодкар и чува истинския шум на реката.

Стълбовете на вечността, Хълмът на наследството, 44. 57 

През 1923 година Херман Хесе става швейцарски гражданин и до смъртта си през 62-ра живее в своята красива Монтаньола. През 24-та се жени втори път, за певицата Рут Венгер, но този брак е още по-неуспешен от първия – фактически продължава само 7 месеца, макар разводът да се точи три години. Заради здравословни проблеми, в следващите години 

Хесе прекарва голяма част от времето си в Баден, където пише доста статии, поезия и, разбира се, работи над „Степния вълк”. Героят на този негов прочут роман, Хари Халер, е раздвоен не само между два полюса, например „между инстинкта и духа или между светеца и развратника. Не, той се люшка между хиляди, безброй, полюси”. Книгата излиза през 1927-ма, тъкмо за 50-годишнината на Хесе, която съвпада и с две други важни дела – вторият развод и третият му брак. Този път той сякаш най-после има успех и живее с Нинон Долбин, специалист по история на изкуството, до смъртта си през 62-ра. 

Във времето между двете световни войни Херман Хесе е особено активен и плодотворен като писател и критик. Новата любов го вдъхновява за „Нарцис и Голдмунд”, книга, за която някои смятат, че е по-чувствена дори от „Лолита”. Така или иначе обаче, всички тези житейски и литературни приключения са само подготовка на великия писател Херман Хесе за написването на неговата най-велика книга – „Игра на стъклени перли”. Той работи над нея поне 12-13 години и резултатът е зашеметяващ. Когато Томас Ман, който в онзи момент се поти над своя „Доктор Фаустус”, прочита историята за Касталия и магистър Йозеф Кнехт, той май малко започва да завижда на приятеля си. 

И, разбира се, с цялото благородство, на което е способен, му изпраща писмо с възхищение „от едно наистина зряло майсторство”. „Игра на стъклени перли” е нещо като анти-утопия, опакована като утопия. Самият Хесе пък казва за времето, когато пише книгата: „За мен бяха важни две неща - да изградя едно духовно пространство, в което да мога да дишам и да живея въпреки цялата отрова на света, да си създам убежище и крепост, и освен това да изразя съпротивата на духа срещу варварските сили и по възможност да подкрепя приятелите си в Германия”. Книгата излиза в разгара на Втората световна война, през 1943. Германците, нито тогава, нито дори малко по-късно, го разбират достатъчно добре и често иронизират своя велик писател. Светът обаче има очи – през 1946, за романа „Игра на стъклени перли”, Херман Хесе получава Нобелова награда за литература. 

През следващите години той продължава да твори активно, но не създава друго така значимо произведение и постепенно сякаш е забравен от литературната публика. Човекът Хесе пък постепенно потъва в радостите на старостта, за които пише в едно есе: „Да си стар е също такава прекрасна и необходима задача, както и да си млад, да се учиш да умираш и да умираш - е също такава почтена функция, както и всяка друга - при условие, че тя се изпълнява с благоговение пред смисъла и свещеността на всякакъв живот”. Нещата с обществената забрава се променят обаче веднага след смъртта му през 1962, когато го открива хипи-поколението в САЩ. 

Така пожарът, разгарян от стремежа на Хесе към всемирното единство на духа, пламва по целия свят, а неговата „педагогическа провинция” и до днес, 4 века преди да се появи, продължава да има своите страстни ученици.  

Стълбовете на вечността, Заглавна тема,