Великите европейци - Джон Ленън

Когато през 71-ва година в Ню Йорк Джон Ленън и Йоко Оно с групата „Пластик Оно Бенд” записват „Честита Коледа, войната свърши”, по света никаква война не е свършила, разбира се.

Чуйте тук целия очерк на Пламен Асенов за Джон Ленън

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Включително и войната във Виетнам, срещу която песента е пряко насочена. Това всъщност е поредна стъпка в кампанията, започнала две години по-рано с едно кратко послание, разпространено в 12 големи града по света: „Войната свърши! Стига ти да поискаш това. Честита Коледа от Джон и Йоко!” „Идеята на кампанията е, че всички ние сме толкова отговорни, колкото и човекът, който толкова повече те нямат контрол” – в типичния си красив, леко парадоксален стил, завършва той. „Честита Коледа…..” е песен, която се вписва в цяла поредица от социални ангажименти, поети от Джон Ленън в живота му на звезда, по-известна от Исус Христос.

„Всички говорят за Багизъм, Шагизъм, Драгизъм, Мадизъм, Рагизъм, Тагизъм, това-изъм, онова изъм, изъм, изъм, изъм…..Всичко, което ние казваме е – дайте шанс на мира!” – пее младият Джон, прегърнал младата Йоко. Правата дълга коса на моменти скрива лицето му и той я отмята с типичен жест на двете ръце, пламъчетата в очите му се усещат, въпреки че не се виждат зад кръглите тъмни очила. Голямо вдъхновение е тази песен – простичка мелодия, която буквално се скандира, семпло послание, което се помни лесно, натрапчиво повторение, което набива всичко това в главите.

Неслучайно „Дайте шанс на мира” беше една от основните атракции на всички големи антивоенни демонстрации в Съединените щати и по света в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. Друг е въпросът, всъщност - много, много спорен е въпросът – дали и доколко, освен привлекателно романтична, тогавашната позиция на западните леви интелектуалци и хипитата, до голяма степен разглезени от свободата, за която не са воювали и не искат да воюват, беше и правилна. Не сте съгласни с това съмнение ли? Смятате, че то по някакъв начин омаловажава творчеството и идеите на Джон Ленън? Но аз пък ще попитам – защо никой от протестиращите срещу войната във Виетнам, освен на моравата пред Белия дом във Вашингтон, не отиде да протестира и в Ханой.

И какво щеше да стане с Джон и Йоко, ако бяха запели „Дайте шанс на мира” насред площад Хо Ши Мин, пред прозорците на самия Хо Ши Мин? Ами комунистите щяха да ги разстрелят насред първата дума, ето какво. Като цяло това, разбира се, е тема за друг разговор, макар че ето, Джон натрапчиво го предизвиква и досега, кара ни да го водим веднага, повече от тридесет години след смъртта си го подхваща. И ни кара също да си представяме какво ли не.

Превод - „Представи си, че няма рай, лесно е, ако опиташ. И няма ад – небето само е над нас, представи си, че всички хора живеят само в днес” – пее Джон в своята прекрасна песен, чиито текст обаче също е пълен с, меко казано, наивни, ако не и вредни, социални фантазии.

Представи си, че няма държави, че няма за какво да се убива и умира, и религия че няма също, представи си, че всички хора живеят в мир – продължава той, като съвсем свободно смесва емоция с логика, разум с глупост. Честно, понякога предпочитам да не разбирам част от текстовете на тези негови „ангажирани” песни. Това не го омаловажава като творец.

Напротив. Всъщност по абсолютно парадоксален начин, което е доста типично явление както в творчеството, така и в живота на Джон Ленън, смятам, че дозата лудост, бунтарският дух на този човек, някак продължават да живеят не само в мен и в хората от моето поколение, а и в човечеството изобщо. И че усещането, свързано с това, е страхотно. За пример ще разкажа история от моя живот, най-малкото защото ми е известна от най-първа ръка.

Една лятна привечер, когато бях на седем, Стефчо от съседния блок, Стефчо Шубето, както му викахме, ни събра - голяма тълпа хлапета - под терасата си на втория етаж, извади огромен ролков магнетофон и внезапно шеметният свят на свободата се стовари върху главите ни:

1964-та, първото турне на „Бийтълс” в Съединените щати. „Искам да държа ръката ти”. Нищо не разбрах, естествено, от съвършено простичкия любовен текст. Не знаех какво ми казват момчетата, които пееха и момичетата, които крещяха. Само имах чувството, че ми казват нещо по-важно от всичко останало, нещо за духа на свободата, който не може да умре. И досега помня как попивах този дух от всеки звук, не можех да повярвам, че такава музика изобщо съществува.

И досега не мога, защото, представете си - годината е 65-та, комунизмът в България е дълбоко залегнал като неистов страх в душите, а ние, мръсни и уморени от игрите, клатим глави, завладени от нещо като транс на полянката пред блока, а пък Стефчо Шубето изобщо не го е шубе. Да, сигурен съм, че тази музика промени светоусещането на цели поколения и в някакъв смисъл подкопа комунизма, катализира гниенето му и доведе до неговото рухване по-късно. В този смисъл – Джон е велик, той изпълни най-сериозната своя мисия в живота, без дори да си го поставя за цел. Но аз все пак предпочитам да слушам, когато пее други неща. Или просто когато пее „Защото”:

Превод – „Защото светът е кръгъл, той ме възбужда, защото светът е кръгъл. Защото вятърът е силен, той взривява мозъка ми. Любовта е стара, любовта е нова. Защото небето е синьо, то ме кара да плача.”

Това е Джон Ленън - целият Ленън. Или целият Джон, ако искате. С неговата ирония и неговата твърда увереност, с неговите правилни колебания и неговите категорични грешки. И ето кое още е Джон:

Всичко, от което имаш нужда, е любов – пее Джон. Всичко, от което самият той имаше нужда, беше любов. И я получи. Макар не винаги да си даваше сметка, че я има. И макар не винаги това да му беше утеха. После, на 8 декември 1980-та, 40-годишният Джон Ленън получи и един куршум от Марк Чапман, който му завиждаше задето има цялата любов на света.

Въпреки че обеща никога да не ни напуска, Джон все пак си тръгна от този свят. Мисля, че замина да се пързаля през Вселената. Това не значи, че забрави обещанието си да не наранява любовта. Но любопитството му надделя и сега някъде далеч отмята коси, намества кръглите си очила и пее – „Думите падат като последен дъжд в картонената чаша, те се хлъзгат диво, сякаш се пързалят през Вселената.” И накрая, в припева, стига до категоричното – Нищо няма да промени моя свят!

Великите европейци - Джон Ленън

БНР подкасти:

Изложба за делото на Константин Иречек в България

Великите европейци – Фреди Меркюри

Коледна изложба на пловдивските художници в ГХГ

Журналистката Евгения Атанасова представя книгата си за Кристо

Представят "Дебили - недраги" в Първо студио на Радио Пловдив

Пенка Калинкова представя "Познатият непознат Пловдив"

Творческа вечер на поета и преводач Кирил Кадийски

Радио България

Музикална къща

За БНР

Открийте ни във