Образът на Левски през мъглата от факти, митове и легенди

За Васил Левски, Апостола на свободата, Джингибито - Дякон, сякаш е казано всичко, сякаш всичко е проучено, изследвано, прономеровано и прошнуровано. Дотам, че вече започваме да търсим, както се казва, под вола теле, за да изречем за него нещо ново, стряскащо, фрапиращо. Прочее, тъкмо този мерак за сюрприз и скандал подтикна писателя Христо Стоянов да напише романа си за Левски – не с желание за някаква историческа правда и въздаване на справедливост, а просто да смути и възмути склонното към митологизиране на личността на Апостола българско масово съзнание. За него, „българския светия“, както го нарича Любен Каравелов, ние не сме склонни да се говори непочтително, без да се „сваля капа“ и да се поклоним ничком. Колкото и странно да звучи, но ако в българските медии се появи карикатура на Васил Левски, нищо чудно тукашната публика да реагира така, както реагират мюсюлманите, когато се тиражират карикатури на пророка Мохамед. Този замъглен от митове поглед понякога ни пречи да видим Дякона в неговите човешки измерения, да разберем, че и той е човек като нас и също като нас е имал своите колебания, заблуди, грешки и увлечения. Че е може би най-приземеният от всички български национал-революционери най-малкото заради това, че е настоявал – изречено малко с езика на древногръцките натурфилософи – да прекосим Голямата вода, наречена Дунав, да слезем от небесните селения, наречени чети в Балкана, и да се приближим до земята, до простия народ, който я оре и сее. Той е мислел, така да се каже, за „реколтата“ от борбите, за „сетнината“ – не му е било достатъчно просто да посее бунта, искал е да види и неговите обилни и благодатни плодове. Та тъкмо в тази посока говорим на 18 февруари 2015 година в деня, когато Васил Левски бива постигнат от смърт на бесилото – „О, бесило славно!“, както го възхвалява Иван Вазов, с историка проф. Пламен Митев, може би един от най-съвестните и скрупульозни изследователи на дейността на Апостола, с писателя Милен Русков, в чийто роман „Възвишение“ Левски (Левски ли?) се мярка като неуловима сянка, и художника Александър Стефанов.