Голямата екскурзия – голямата грешка на тоталитарната българска държава

Добре, че тогава всички бяхме с акъла си, та не допуснахме в България да се случат кръвопролития, както в държавите от разпадналата се Югославия. Това беше груба грешка на тогавашната държава.

Това е спомен, оставящ отпечатък за цял живот, който не се забравя. Бях първокласничка и в първата седмица се казвах Билге, а от втората нататък трябваше да избера дали да съм Боряна или Биляна. Помня как останахме в празен апартамент само с две родопски одеяла, защото родителите ми разпродадоха чисто новите ни мебели на безценица, защото излязоха паспортите ни и трябваше да тръгнем за Турция, но надпреварата с времето не ни се получи. Затвориха границата и останахме тук, сами, всичките ни роднини вече бяха заминали.

Не, не бяхме чужди – нито тук, в България, защото българските ни съседи плачеха и ни молеха да не заминаваме, нито в Турция, където не беше лесно в началото, но намерихме място, бяхме висока класа хора, образовани, знаещи. ...

Така звучат само малка част от спомените, които разказаха Милан Миланов, Айтен Озтюрк и Билге Мехмед за времето преди 35 години, т. нар. Голяма екскурзия, в края на май 1989 г., когато над 360 000 български турци бяха принудени да тръгнат към Турция.

Историческите събития през човешките истории, чуйте в прикачените звукови файлове.

Милан Миланов:

Споменът не е приятен, но няма как да избягаме от онези събития, но задължително трябва да се връщаме към онзи момент, защото трябва да се връщаме от историята, да правим правилните изводи. А единственият правилен извод от тези събития е, че повече никога не трябва да допускаме такова нещо.

През 1989 г. имаше майски събития с по-сериозен характер в Североизточна България. Тук се изразиха в Джебел. В тогавашната милиция беше задържан един етнически турчин, който беше изразил несъгласие с политиката по отношение на българските турци. Спонтанно се образува протест. Една голяма тълпа се събра пред РУ на МВР с искане да бъде освободен и след многочасови преговори – това се случи за първи път – милицията отстъпи, гражданинът беше освободен. След това последваха и други искания. Хората поискаха да бъде закрито поделението на Вътрешни войски, което беше там.

В Североизточната България имаше по-сериозни сблъсъци с властта и това, изглежда, накара централното ръководство на държавата да вземе това решение – да отвори границите, да призове Турция да приеме тези, които искат да отидат и да се ускори процеса по издаване на червените паспорти, както казвахме на задграничните паспорти. Ние бяхме изненадани. Аз работех в Общинския комитет на партията на по-ниска позиция. Бяхме изненадани и ние от речта на Тодор Живков, като държавен глава, и от това, което последва.

Бях командирован в района на Миладиново, Перперек. Първоначално бях изненадан. Питах ги как може да оставят всичко – гледал си животни, тютюн с тия ръце, толкова усилия си вложил. Той гледа в земята човекът, как да ми отговори? … Това беше основното на нашите съграждани, че държавата не ги иска и ги гони. Това беше впечатлението, което остана в тях, след като им бяха насила сменени имената. Стигна се дотам – за да може тези стопани, доказани стопани, да изоставят всичко, означаваше огромна обида, вътрешна и непримиримост с това, което се случи с тях.

Чисто технологически не беше възможно държавата да издаде паспорти на всички изведнъж за един кратък срок от време. Тогава се реши да се хвърля жребий. И аз бях свидетел на един толкова тъжен жребий. В съд слагаха номера. Всеки теглеше номера си и по него му се издаваше паспорт. И аз виждах как с треперещи ръце посягаха, за да си изтеглят номера. Тези, които взимаха първи номера, им ставаше още по-тежко, защото знаеха, че ще им издадат паспорти много скоро и те трябва действително да тръгнат.

Спомняме си от телевизионните екрани тези тъжни колони от хора, натоварили цялата си покъщнина на всякакви автомобили, каруци …

Този период от живота на нашата страна е един от тежките периоди в историята на България за 20 в.

Добре, че не последваха някакви по-сериозни събития, при които ние да претърпим поредна национална катастрофа, като държава.

Но пък аз за себе си имах шанса. Съдбата ми даде този шанс, когато със съгласието на всички политически сили бях определен за кмет в порядъка на 14-15 месеца – имах шанса от името на държавата да внеса известна реабилитация към тези хора – имах възможността да възстановявам на работа уволнени учители и да връщам жилища на онези, които са се върнали от чужбина.

Когато през `90-та година, след като падна Живков и започна процеса на демократизация, имаше един много тежък момент за Кърджали, когато се създаде ДПС, от другата страна се създаде ОКЗНИ, когато гражданският мир беше поставен под сериозна заплаха, добре, че насреща имахме един много зрял народ. Хората се усетиха, че ако продължава да се нагнетява напрежение, то може да се стигне до нещо фатално, страшно.

Тогава не си давах ясна сметка за това, което се случва. Чак след години, когато станаха събитията в съседна Югославия, когато се разпадна и видяхме какво стана в Босна и събитията, тогава си дадох сметка, че това можеше да се случи и при нас, ако не бяхме с акъла си всички.

Оценката от дистанцията на времето е, че тези събития са много груба грешка на държавата и тя ускори падането на социалистическата държава. Ако управляващата тогава БКП не беше постъпила по този начин, може би сегашния ѝ наследник щеше да има много солидна база сред българските турци.

Айтен Йозтюрк:

Тогава бях на 13 години. Гледната ми точка от позицията на тийнейджър и дете беше наистина уж като на екскурзия, но пътя видяхме, че е доста голяма. По пътя видяхме хора, чакащи с дни и седмици. Беше много топло, това го помня.

Впечатли ме на раздяла с комшиите, че всички казваха довиждане. Никой не можеше да каже доскоро и всеки плачеше. Това тогава не го разбрах.

Всеки се вълнуваше, че отива някъде, но после, когато осъзнае, че отива някъде, на място, което изобщо не познава. Като пристигнахме в Турция тогава осъзнахме къде сме, защо сме. Имаше много затруднения.

Излязохме от Кърджали и до Капитан Андреево, до границата, имаше много събрани коли. На футболни игрища бяха направили лагери.

Първите трудности, когато пристигнахме, които като дете видях бяха, че работеха и децата, а в България не работят. Не говорехме точно същия език, с това имахме затруднения. Пратиха ни на курсове, за да се научим да пишем на турски, на латиница.

Не сме били чужди и там, и тук. Ако беше така, никой нямаше да плаче за нас. Комшиите българи така силно ни прегръщаха и ни казваха да не отиваме. И още – всичко е политика. Ние сме хора, като хора се разбираме като хора, моля те не отивай. Така говореха.

А там, като отидохме, като по-качествени хора, работливи хора, те ни приеха много хубаво.

Проблемът ни беше с езика, защото всеки говори различен диалект, оттам ни идваше проблема. Като бях на 13 години, дори вкъщи не общувахме на турски, затова имахме нужда да учим езика.

Не бяхме нито тук, в България чужди, нито там.

Билге Мехмед:

За мен Голямата екскурзия бележи живота на преди и след.

Първо Възродителния процес – тогава бях на 6 годинки. Бях една седмица, току-що, в първи клас. Майка дойде и каза – сега избери Биляна или Боряна да се казваш. Това се е запечатало в моето съзнание и беше изключително емоционален момент.

След това, нашите току-що бяха купили мебели за всяка една стая, буквално два дни преди да си получим паспортите. Като ги получихме, трябваше да продадем тези мебели и си спомням, че беше на някаква изключително смешна цена. Цялата покъщнина трябваше да разменим за две родопски одеяла, защото родопските одеяла бяха нещо, което можеше да превозим там с лекота. След това разбрахме, че границите са се затворили и ние останахме в чисто празна къща с две родопски одеяла и някаква посуда.

Много емоционален беше моментът, защото всички роднини на майка ми бяха вече в Турция, бяха минали границата. Ние не можехме да общуваме с тях.

Много тежък момент беше. За едно дете това наистина е много травмиращо и е нещо, от което трябва да се учим, а не просто да замитаме под килима.

Никога не съм търсил кой е виновен, защото моите най-добри приятели са и са били българи. Това е нещо, от което трябва да се учим и да не позволяваме в бъдеще такива неща да ни разделят или да се случват.