Фолклорния танцьор Виктор Николов: Локдаунът беше спирачка за всички ни

Ограничителните мерки срещу Ковид-19 изкара на протест хората на изкуството в някои градове на България. Демонстрацията в столицата беше пред сградата на здравното министерство и премина под наслов „Изкуството е живот” Исканията им са да отворят танцовите школи, музикалните зали и фитнесите.

Четири организации настояват за уеднаквяване на правилата за работа на залите и школите за спорт, езици и изкуства. Исканията са оформени в писмо и са адресирани до министъра на здравеопазването проф. Костадин Ангелов с молба за равно отношение към всички и навременно решение за сектора.

Те настояват още за писмен отговор на въпроси, относно заповедта на здравното ведомство от 25 ноември и последвалата от 18 декември. Точките засягат дейността на езиковите центрове, образователните центрове, школите по изкуства (балетни/танцови, музикални, приложни изкуства и др.), както и частните занимални, намиращи се в читалища и в частни сгради. Как се отрази пандемията на артистите? Какво им отне и какво им даде? По темата разговаряхме с Виктор Николов - професионален танцьор в Националният фолклорен ансамбъл “Филип Кутев”.

1. Нека започнем с това как се справят хората на изкуството по време на локдауна?

Имам удоволствието да се занимавам с професионално танцово изкуство. Горд възпитаник съм на Националното училище за танцово изкуство в гр. София, а в момента съм студент 1 курс със специалност Българска народна хореография в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в гр. Пловдив. От 2016г. до 2020г. танцувах в ансамбъл Чинари - първия частен професионален ансамбъл в България. А от септември месец 2020г. съм част от Национален фолклорен ансамбъл Филип Кутев. Радвам се, че съм избрал работа, която обичам и по този начин не съм принуден да работя и един ден в живота си.Вече повече от година имам удоволствието да ръководя танцовия състав Шопски ритми към Частно средно училище Цар симеон велики - гр. Банкя, създаден по идея на Антоанета Асенова. А относно справянето с локдауна. Хората на изкуството, творческите личности, ние силно се различаваме от простосмъртните. Човекът на изкуството иска да го харесват, иска да го разбират. Предполага се, че творческите личности сме доста така емоционални, доста чувствителни, и големи мечтатели, разбира се. Аз лично като творец, който се занимава с танцово изкуство, се наложи да поставя личността си пред доста изпитания. Изпитания на първо място за търпение. Научих се, че трябва време, трябва време за всичко хубаво, което предстои да се случи. Получих много време, време през което имах възможността като страничен наблюдател да видя, да проследя всичко,което ми се случваше. Научих се да празнувам победите си, дори малките значими победи в живота си, които сякаш не забелязваме покрай забързаното ежедневие. Този локдаун беше една спирачка за всички хора. Сега се обръщаме дълбоко вътре към нас, и разбираме всъщност, че изобщо не познаваме себе си. Задаваме си въпроси, започваме да си блъскаме главата, боли ни, не сме в зоната си на комфорт, но всичко това означава само едно, че се движим в правилната посока – че растем.

2. Защо е нужно да се танцува? Какво дава това на хората и защо е толкова важно клубовете да се отворят? 

Тук ще си позволя да цитирам Мария Лалева, доколкото си спомням в едно от нейните интервюта, тя каза: Има криза, има криза на етиката и морала на живот, има криза на себепознанието, от там идва и кризата на свободата. Танцът е лек за човешката душа. Танцът е свобода, той е на първо място забавление. И, връщайки се назад във времето. През тъмните години на робството, именно хорото е било мястото, което обединявало българския народ, те можели да танцуват заедно, протегнали ръка един за друг, съединени чрез ритъма, да чувстват силата на своята национална сплотеност. Всички семейни гостувания, обществени и домашни празници завършвали с хоро. Хорото е било централното развлечение на селските събори. То е било мястото, където хората имали възможността да се пренесат в друг свят. Същото виждаме и в момента. Населението масово се връща назад към своето минало, към своята идентичност,което всъщност наложи и създаването на тези клубове за хора. Там хората се чувстват свободни, имат възможността да се пренесат в друг свят и се забавляват, но се забавляват чрез знание.

3. Миналата година на първия ваш протест се говореше от ваши колеги, че не ви разграничават правилно, тоест спорт или култура сте и от там идва цялото объркване. Къде всъщност идва конфликта и защо е позволено да има спортни танци, а не може да има час по фолклорни танци, например? С какво се различават те? 

Първо си задаваме въпроса: Какво всъщност означава изкуство? Трудно ми е да дефинирам и да дам еднозначно определение за термина – изкуство. За изкуството се говори като за вечна ценност, изкуството възпитава, изкуството образова, то развива.Изкуството е компонент на културата. То е гама от различни човешки дейности и произведения. За мен възпитаването на култура в подрастващите е от изключително важно значение за бъдещото израстване на личността. И на обществото като цяло. За мен животът без изкуство, е като живот без любов – това е просто съществуване. Изкуството се прави със страшно много любов, с искрени чувства и с чиста мисъл. Докато спортът има състезателен характер. Това е и може би голямата разлика. Той включва всички форми на конкурентна физическа активност, едновременно, осигурявайки наслада на участниците и развлечение на зрителите. Тук вече правим съществената разлика между спорта и изкуството. Спортът се определя като съревнование в различни физически упражнения. Процесът който протича в танцовата зала, наричаме репетиция. Докато процесът, който протича в спортната зала, наричаме тренировка. И спортът, и изкуството, ни възпитават и изискват от нас отдаденост и концентрация. Танцовото изкуство е визуално, както е и архитектурата, каквато е и фотографията. Може би именно,това противоречие в заповедта, беше причината за тогавашните протести. И спортът, и танцовото изкуство са физически активности, а в един момент се получи едно разделение.

4. Ваши колеги споделят, че не получават обезщетение от държавата? На какво се дължи това или иначе казано покриват ли всички артисти критериите на държавата за помощ при COVID-19? 

Когато държавата трябва да отпусне някакво обезщетение под формата на парични средства за пострадалите бизнеси - започва едно безумно проучване. Задават се високи критерии, на които е почти невъзможно да отговориш на условията, чисто документално. Не съм особено запознат с това, колко мои колеги са взели обезщетение за загубата, която претърпяха. Държавата обаче предлага доста възможности за кандидатстване под формата на евро проекти, проект култура, както и възможност за кандидатстване чрез спонсорство от различни лица. За тази цел обаче трябва да бъдеш регистриран като фондация с обществена полза, за да може да бъде финансирана тя чрез дарения. 

5. Ограничението от 10 души на открито и закрито струва ли ви се приемливо и не смятате ли, че е рисково отварянето на залите?

Първо - не трябва да правим всичко и то на всяка цена. Давам пример със състава, който ръководя. При мен танцуват трийсет човека. На колко групи трябва да разделя танцовия състав? И съответно, колко часа наем на залата трябва да платя? При всяко положение средата и атмосферата, в която би се наложило да работя, в никакъв случай не би била по-безопасна. 10 човека не са никак малко хора. Изразходвам повече количество пари, време и усилия. В ансамбъл Филип Кутев, например танцуваме около 32-ма танцови артисти. Как би се случил творческия процес в ситуация на работа с 10 човека в зала? Не разбирам от здравеопазване, има си съответните експерти в областта, които ще решат дали отварянето на залите е добро решение. Но въпреки известния дискомфорт, аз спазвам мерките, които здравният министър е разпоредил.

6. Пагубно ли е това затваряне и има ли фалирали колеги клубове и ансамбли? 

Не съм запознат с това дали има колеги, които са фалирали или са пред фалит. Пагубна е ситуацията с икономиката в цялата  страна. Приходите намаляха драстично, хората все още се страхуват и дори едно отваряне на залите, не смятам, че би върнало всички танцьори обратно. Така че възстановяването на атмосферата и репетицонно-творческия процес, ще отнемат доста време и търпение.

7. Какво следва от тук нататък? Какви са перспективите ви?

Аз съм човек, който сам избира пътя си. Вярвам във вътрешното желание на човек и в неговия стремеж за личностно израстване. Смятам, че съм дарен с цялото търпение на света, което ми е необходимо, за да премина през тази нелека обстановка, която ме научи да спирам по-често и да празнувам малките победи в живота си.Научих се да не се привързвам толкова бързо. Някои емоционални моменти на вътрешно колебание ме научиха да не бързам, да обмислям преди да взема решение. Научих се на смелост, научих се да бъда това, което съм, с риск да загубя част от хората до себе си, но да спечеля себе си. Научих се на търпение, на много търпение, научих се да чакам, не да преследвам. Осъзнах, че не трябва да давам всичко и не на всяка цена. Научих се да се изправям и да продължавам по-силен, по-мъдър - по-смел. Научих, че за хубавите неща трябва време. За това не бързам да се случи. Ще бъда търпелив, защото това, което е за мен, то ще дойде. А това, което няма място в живота ми, ще си отиде. От тук нататък, смятам че всички ще оценим какво имахме и колко лесно можем да го загубим. Защото свободата е нещо, за което сме се борили векове наред, а в един момент тя отново ни бива отнета. Но смятам, че всичко се случва с причина и за добро. Получихме време, което сякаш все не стигаше. Природата просто дръпна ръчната спирачка, за да се случи целият този баланс. Това е моето виждане за нещата. А на всички слушатели споделям своята максима за живота:Мечтайте, за да има какво да ви се сбъдва.