Бежанците – между войната и спасението

БНР Новини
Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четиридесет и пет милиона души без дом и родина, изгнаници в далечни страни по цялото земно кълбо. С тази безпощадна статистика беше отбелязан на 20 юни Световният ден на бежанците.

Всеки от тях си има своя история. Някои са успели да открият второ отечество, но повечето се скитат по света с болка от безвъзвратно изгубеното и с мечтата за нов живот.

Мехти Замани е от вторите. Жестоко пребит от полицията на един репресивен режим, той решава, че има един единствен шанс за живот и бяга в България. Зад себе си оставя един недемократичен Иран и всички близки на сърцето хора. Но от две години напразно се стреми към статут на бежанец у нас и към мечтата си отново да работи като шивач и моделиер.

Когато дойдох в България, мислех, че ще бъда по-добре, но стана обратното, трябва да отида другаде, където да получа статут на бежанец. В интервюто пред агенцията за бежанците казах, че от България очаквам само мир и нормален живот. Исках да получа статут на бежанец, за да остана тук. Но, уви, ми отказаха.

А сега най-хубавото е подадената ръка от приятел. Щръкнали коси, татуировки и огромни обеци – на пръв поглед човек не би си казал, че зад тази външност се крие най-добрият приятел на изпадналия в беда. Това е Теодор Цветков.

Интересът ми към общуването с бежанци идва от музикалната сцена, на която всички подкрепяме идеята за толерантност и интеграция. При нас няма разделение по етнос или цвят на кожата. Срещите с бежанците ми разширяват кръгозора. Запознах се с много хора – както чужденци, така и българи с идеи като моите, постигнах много откъм познание и надежда, че някой ден може и да напреднем като общество.

В България има шест центъра за настаняване на бежанци, в които живеят около 3700 души. Според Албена Дробачка, председател на Сдружение за прогресивна и отворена комуникация, тясното пространство и отношението към бежанците не са най-тежките им проблеми, нито забавените процедури за уреждане на статута, липсата на работа или недостатъчната медицинска грижа.

Истинският проблем на бежанците е, че са напуснали своята родина и че децата им все още сънуват кошмари с падащи бомби. У нас пък сме свидетели на напрежение на етническа и верска основа, на противопоставяне и на търсене на конфликт. Затова с екипа на сдружението се опитваме да правим обратното – да се събираме на едно място, да говорим, рисуваме и пеем заедно с категоричното убеждение, че ксенофобските и расистките нагласи се дължат основно на липсата на информация.

Роди Ибрахим е на 24 години и е сирийски бежанец у нас. Роден е в Хасака но е принуден преди около 1 година да напусне Сирия. Ето неговата история:

Бях войник, но дезертирах от армията, за да спася живота си. Минах нелегално в Турция, където останах шест месеца, а след това пристигнах в България. Много ми е трудно да си спомням за всичко това, дори и почти една година след като платих на трафикант да ме измъкне от Турция, но е важно хората да научат какво се случва с нас и защо. Аз съм един от хилядите хора, които след началото на събитията в Сирия през 2011 година пристигнаха в България. Всички ние имаме различни причини, за да напуснем родината – някои се надяват да намерят по-добър живот в Европа, други просто искат да избягат от местата, където се води война. Но всеки чувства, че това е единствената му възможност.

Как се чувства Роди Ибрахим в България?

Благодарен съм на България, че ме прие. Тук се чувствам добре, по-спокоен съм, важното е, че получих статут на бежанец и че мога даживея нормално. Компютърен специалист съм и се надявам да намеря работа. Имам една мечта – войната да спре!



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!