Художествената галерия „Станислав Доспевски” в Пазарджик открива изложба с творби на двама емблематични български художници Иван Пенков и Иван Милев. Иван Пенков е известен с витражите в Ректората на Софийския университет и мозаичните композиции в Съдебната палата. Иван Милев е наричан „най-българският художник” заради присъстващия в картините му традиционен бит. В експозицията са включени 39 творби от фондовете на Художествените галерии в Стара Загора и в Казанлък.
Иван Пенков е роден на 30 април 1897 г. в Казанлък. Син е на фотографа и книгоиздателя Георги Пенков и учителката Мария Владева. Майка му е първата казанлъшка актриса, която си позволява да играе женски роли. Юношеските му интереси към рисуването го сближават с Иван Милев и Дечко Узунов. През 1919 година е приет в Художествената академия. През 1921 г. създава серия от живописни платна с изявена декоративност, сред които е и популярната по-късно творба “Паун”.
През 1922 г. урежда съвместна изложба с Дечко Узунов. Между 1922 и 1924 г. Иван Пенков учи живопис в Мюнхенската академия при проф. Майерхофер. Тези две години са оставили своя отпечатък с няколко експресивни пейзажа от Нюрнберг, Регенсбург и Мюнхен. Със събраните произведения от трите предходни години през есента на 1924 г. той реди първата си самостоятелна изложба в Тръпковата галерия в София.
Воден от идеите за значимостта на българското художествено наследство и съвремието, от утвърждаващата се негова лична форма на стилизация и декоративна изразителност, Иван Пенков създава онази поредица от платна като “На чешмата”, “Манастир”, “Задушница”, “Майка с дете”, “Богомолци”, с които се нарежда сред най-значимите фигури на движението “Родно изкуство”.
Свикнали сме да наричаме Иван Милев „най-българският художник”. За това си има обяснение. Българинът няма нужда от специални познания, за да усети картините на Иван Милев. В тях ясно личи българското творческо начало. Българският колоритен бит и богат дух. И това е, което ги прави да бъдат достъпни, преживени, в пространството им да се влиза директно, както и образите да влизат в душата на истинския българин като в родна къща.
Това не означава, че са лесни за възприемане. Една Иван-Милева картина винаги смайва, разтърсва, изумява. Излезлите изпод четката му черги, песни, ритуали, скърби са с вид на безразсъдни жертвоприношения. А да си свидетел на нечие принасяне в жертва на душа и на цял един живот, те прави въвлечен. Същинската вековно страдална българска душа се разпознава във всяка една негова картина.
Виждаме го как е разхождал четката си из векове, епохи, легенди, подземни царства и небесни селения. Стремил се е да преобразява всичко край себе си, за да е то в хармония с красотата на вътрешния му свят. Сътворявал декори за театър само от картони и евтини сатени, като ги превръщал в непрекъсната феерия или в отрупан във великолепие приказен замък.