Йордан Велчев представя в Пловдив "Събиране на значенията"

Пловдивската премиера на стихосбирката „Събиране на значенията“ от Йордан Велчев ще се състои в книжарница „Хермес-Централ“.

Интервю на Антония Попова с Йордан Велчев

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Стихове от книгата ще прочете Стефан Попов.

Йордан Велчев е известен не само с поетичните си книги, но също и с големи исторически трудове като „Градът между Изтока и Запада. ХІV–ХVІІ век” и трите тома на „Балканският човек XIV–XVII”. Градският живот и взаимоотношенията между хората са основните теми в „Събиране на значенията“. Това не е обикновена стихосбирка. Тук има повече от 50 стихотворения и една поема. Любопитното е, че част от стихотворенията са писани преди повече от 40 години, а други сега. Това ми дава увереност, че не съм се променил като усещане за нещата, заяви в интервю за Радио Пловдив Йордан Велчев.

Стихотворенията на Йордан Велчев като че ли са ядката на неговата трилогия „Балканският човек“, пише Марин Бодаков.

Поезията на Йордан Велчев ми помогна да направя и прехода между разбирането и вярването. Изведнъж повярвах, че цялото суетене просто не си струва. Че, въпреки че не зависи от себе си, поетът има само себе си. Изведнъж получих цялата свобода (заедно с всичкото време, следващо я като сянка ), за да правя нещата по собствения си вкус и разбиране, без да бързам излишно за никъде. Излишно е да казвам, че съм безкрайно благодарен за това и че сега съм щастлив за възможността да си припомня нещо от забравеното, казва Иво Рафаилов.

Цялото интервю с Йордан Велчев можете да чуете в звуковия файл.

Нима

Трепти като мембрана този град.

Свирепи клаксони на залпове гърмят

и в миша дупка богът на съня се крие.

Пак ще осъмнем с восъчни лица.

Виж, жълти кръгове играят помежду ни.

Не говори, погубени са всички думи.

Не ще се чуем, даже да крещим.

Човекът е един трагичен мим

в бензиновото царство на асфалта.

Каквато тишина – такива хора,

в пространствата, настръхнали от грохот,

невинността отдавна няма дом.

До днес в епохите на този град

Аз от ръката ти във моята ръка

Не срещнах нищо по-спасително.

В очите си надникнали едва,

С безмълвни от възхита сетива,

Като за първи път – да се обичаме.

АРГО

При извора – въже на кораб, а кораба го няма.

Отплавал някога, обратно как да се завърне.

Ако платната хлътнали ветрец за миг опъне,

от болка корабът ще протрепери само.

В очакването каменни, гребци без глас се молят.

От мисъл за море дори душата им е синя.

Разцъфнали весла във пясъка – от хиляди години,

и ромон на вода ечи от всеки облак.

Безкрайна суша днес от миналото ни разделя.

И тук, край извора, тъга водата ми нашепна.

Надолу във пръстта една след друга капките полепват.

И над завръщането неочаквана трева се стеле.

Нима затуй посрещаме дъжда като знамение?

И сред връхлитащите мълнии какво очакваме да видим?

Вода – на тласъци, и с нея неясен тътен иде,

сякаш в прокъсаната тишина весло на кораб стене.

В съюз със капките!... До корените на дъжда тъй близо,

че ако падне гръм, връз нас ще е – дълбоко тайнство

в докосването на водата с въздуха и в шепота на пясъка.

И светлинка, илюзия за дом, проблясва в извор.

* * *