Eмисия новини
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2025 Всички права са запазени

Мария Орейли: Руснаците стреляха по мирното население

Разрушена, непоправена сграда в Гостомел
Снимка: Николета Атанасова

Връщаме се в началото на руското нападение над Украйна на 24 февруари 2022 година. Докато тогава ние, а и цял свят, се чудехме възможно ли е да има истинска война в Европа, в 21-ви век, за Мария Орейли и още много като нея този въпрос не стои. Руските войници са на километри от Киев, а тя успява да избяга оттам в малко селце близо до Киев. Разбира се, няма как да знае, че тези градчета и селца, към които е тръгнала, съвсем скоро ще бъдат окупирани от руски войници. Мария прекарва в окупация месец и половина без ток, интернет и топлина, насред зимата и една гора –  в страх и неведение какво се случва с Украйна и какво ще се случи с нея самата. Тя е млада, красива, още няма 30 години. Филмов режисьор е в украинския разследващ сайт "Киев Индипендънт". Видях се с нея в Киев преди две седмици. Ето разказа ѝ в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" за страха и какво е преживяла, когато Русия нахлува в Украйна на 24 февруари 2022 година.

"На 24 февруари 2022 година аз и мои познати напуснахме Киев и отидохме в с. Ясногородка, където имаме нещо като извънградска къща. На следващия ден, 25-и, вечерта, ни казаха, че руски военни са напътя, в близост до Киев и село. Оказа се, че няма изход от нашето село, което се намира малко по-навътре в гората, защото се оказахме в окупация без изход. На следващия ден спря токът, нямахме електричество. Водата също спря. Както и загубихме всякаква комуникация – нямахме телефони и интернет. Обхват имаше само до едно дърво и щом отстъпиш встрани от дървото, обхватът се губеше. А интернет успявахме да хванем на едно хълмче наблизо в полето. Връзките бяха разрушени, защото руснаците простреляха кутиите на мобилните оператори и така връзката ни с външния свят прекъсна.

Прекарахме в окупация около месец и половина – без ток, вода, телефон и интернет.

На 25-и все пак успях да пиша на свои приятели, които се намираха в село Демир, където по-късно влязоха руснаците, и приятелите ми успяха да избягат при нас. Беше опасно за приятелите ми да останат в село Демир, защото то беше точно на пътя на руснаците, а моето село Ясногородка е в гората и даже къщата ни не е в центъра, а сякаш е скрита по-навътре в гората. Зад къщата ни имаше жилищна кооперация, в която останаха 86 човека, с които преживяхме окупацията.

В началото не беше страшно, защото имаше какво да ядем, разчитахме на запасите, които носехме с нас и които приятелите ми бяха взели.  Но се тревожехме и вълнувахме какво ще се случи с нас после.

По-късно, след около седмица, стана много шумно, защото руснаците бяха много близо до нас и чувахме как те изстрелват ракети, как стреляха с оръжия. Всичко се чуваше ясно, защото те бяха на около 10 минути път от нас.

А ние бяхме изолирани от целия свят. Можехме да се информираме какво се случва около нас и в Киев само от телевизията, но гледахме само по веднъж на ден, за по един час, когато включвахме генератора, който, слава Богу, имахме. Но количеството бензин, което имахме, беше много ограничено, а ние не знаехме колко ще се наложи да се крием в тази къща. Когато разбрахме, че сме в окупация, огледахме отново запасите си и започнахме да ги делим за незнайно време напред.

Бяхме осем човека. Можехме да наливаме вода в съдове също само един по час на ден, когато включвахме генератора. Въобще за този един час, в който работеше генераторът, трябваше да свършим страшно много работа. Бяхме си разпределили работата – едни наливаха питейна вода, други изтегляха вода от кладенеца. Пълнехме всичко, което имахме подръка – тенджери, чинии, дамаджани, кани. Пак в този един час, в който пускахме генератора, се опитвахме да стоплим поне малко къщата, защото беше зима. Но къщата е голяма и за един час трудно може да се стопли. А и изстива бързо, защото можехме да включим генератора чак на другия ден. Мъжете ловяха риба, за да има какво да ядем.

След може би седмица научихме, че руснаците са достигнали по пътя в селото, след нашето. Тоест те бяха и в селото след нас, и в това преди нас и бяха разположили много блок-постове. Такива новини научавахме от хората, които превозваха храна между селата. Имаше някакъв път, по който да се доберем до Киев, но това беше много опасно, защото до нас достигаха много разкази за това че руснаците, ако те хванат, проверяват телефоните ти и въобще всичките ти вещи. По-късно ни казаха, че руснаците са започнали да стрелят и убиват всеки, който иска да напусне окупирано село. Те стреляха по мирното население. Всеки ден се срещахме с хората от жилищната кооперация, която се намираше в гората зад къщата ни, за да разменяме продукти. Живеехме като в някакъв стар век – без интернет, без телефон, без ток и разменяхме продукти, а не пари, защото пари не ни трябваха. Разменяхме риба за буркан с мед."

Разрушеният стадион в Ирпен

Страхът от насилие

"Приятелят ми се боеше много за мен, повече отколкото аз се страхувах за себе си. Мен ме беше страх нощем, когато оглушително се чуваха изтребителите, които летяха над нас. Но приятелят ми много се страхуваше за мен и всяка нощ сънуваше, че руснаците нахлуват в дома ни и ми причиняват някакви неща. Този негов сън се повтаряше всяка нощ.

Когато научихме, че те са във всичките села около нашето и ходят по къщите, за да взимат храната на хората, ние започнахме да правим план как да скрием нашата храна, в случай че дойдат и при нас. 

Но на нас много ни провървя, защото те не почукаха на нашата врата. Това е само защото бяхме скрити много дълбоко в горичката до селото и между нашата къща и селото имаше поле и те явно са си мислели, че след полето в посока гората няма повече къщи. Освен това, когато търсеха път за отстъпление, те попаднаха в блатиста местност малко след нашето село. Но като цяло, доколкото разбрах, този батальон беше от по-централните части на Русия и като цяло бяха по-спокойни.

Но по пътя встрани от нашето село, там са били буряти, и пред очите на една жена бурятите са играли руска рулетка и по този начин са застреляли няколко нейни съседи. Но ние не знаехме за всички зверства, които са се случили в околните села, защото ние повече от месец живеехме в пълна изолация. За нас най-тежкият ден беше, когато разбрахме, че руснаците са вдигнали техния флаг на някакво административно здание в центъра на окръга ни. Тогава се питаш, а какво следва от тук нататък, след като окупацията вече е тотална. Ние не знаехме какво се случва извън нас самите, не знаехме каква е ситуацията на другите места, не знаехме дори дали някой помни, че сме в това село."

Как разбрахте, че те са се махнали или отстъпват?

"Три дни без почивка не спираха колоните от военна техника. Ние не ги виждахме, но се чуваха много ясно и без прекъсване.

С нас се свързаха роднини и ни казаха, че нещо около нас се случва и че по всяка вероятност руснаците отстъпват. Три дни, след непрекъснатия звук от военната техника от уста на уста из селото се заговори, че руснаци повече около нас няма, че всички блок-постове са празни, нашите военни са завзели територията. Въведоха комендантския час и ни казаха никъде да не мърдаме, защото нашите трябва да проверят за мини. Даже се получи много неприятна ситуация, защото има още едно село с име като нашето – Ясногородка и в новините казали, че хората в цялото село са разстреляни, селото е унищожено и почти няма останали живи. Роднините ни бяха много изплашени, успяха да се свържат с нас, едва два дни след като руснаците се махнаха, защото нямаше на какво да заредим телефоните си. Когато най-сетне се свързаха с нас, ридаеха в истерия, милели са си, че сме мъртви.

Помня, че най-много се зарадвах, когато нашите поправиха електрическите табла и се появи светлина. Тогава разбрах, че животът се завръща. Светлината стана един вид знаме за това, че сме в в безопасност, доколкото може да се мисли за безопасност, отчитайки всички събития, които се случват с нас и около нас."

Снимки - Николета Атанасова

По публикацията работи: Росица Михова

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!  
Акцентите от деня са и в нашата Фейсбук страница. Последвайте ни. За да проследявате всичко най-важно в сферата на културата, присъединете се към групата БНР Култура.
ВИЖТЕ ОЩЕ

Музеят в Дряново представя непоказвани творби на Иван Койчев

В залата за временни изложби "Колю Фичето" на Исторически музей – Дряново, този петък, 2 май, ще бъде открита изложбата "Иван Койчев: човекът, художникът, учителят (1905–1976)" . Събитието, което ще започне в 17:30 часа, е посветено на 120 години от рождението на видния художник, педагог и общественик, оставил значим отпечатък в културния живот на..

обновено на 01.05.25 в 09:30

Черният дроб: какво го уврежда и как да му помогнем

В поредното издание на медицинското предаване Lege Artis  темата за черния дроб и неговото здраве бе отново във фокуса на вниманието. Гост в студиото беше гастроентерологът д-р Николай Цонев, който предостави ценна информация относно функцията, заболяванията и начините за поддържане на този жизненоважен орган. Според д-р Цонев черният дроб е..

обновено на 01.05.25 в 09:00

АГ отделението в Перник остава въпреки кадровия недостиг

В предаването Lege Artis гостува изпълнителният директор на МБАЛ “Рахила Ангелова” – гр. Перник, Емил Ненков, който сподели актуална информация относно състоянието и бъдещето на АГ отделението в болницата, както и предизвикателствата, пред които е изправено лечебното заведение. Кметът на Перник с временно решение на кризата в родилното..

обновено на 30.04.25 в 14:17
Диана Георгиева

Специалистите по здравни грижи желаят да станат договорен партньор на Здравната каса

Специалистите по здравни грижи желаят да станат договорен партньор на здравната каса и да се въведе стандарт по здравни грижи. Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи (БАПЗГ) настоява за сключване на договор между Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) и всички изпълнители на здравни грижи в извънболничната помощ...

публикувано на 30.04.25 в 11:45

Когато дълговете стават история: Музеят на дълга в Буенос Айрес

Аржентина е страна, преживяла не една, а няколко големи икономически кризи. За повечето аржентинци думата "дълг" е не просто термин от учебници по икономика, а лично преживяване, белязано от инфлация, безработица и фалити.  През 2005 година в сградата на Факултета по икономически науки към университета на Буенос Айрес е създаден един нетрадиционен..

публикувано на 30.04.25 в 11:27