За Давид Албахари с почит и възхита

"Вечер, докато сенките растат, расте и страхът на момчето, увеличава се, въпреки гласа, който долита изпод леглото и повтаря непрекъснато: "не се бой, момче, не си сам, изобщо не си сам". Това е разказът "Глас" на Давид Албахари от книгата му "Кравата е самотно животно". Известен е не само с писането си в жанра на микроразказа, но и с романите и есетата си, както и с преводите си.

За него La Vie littéraireпише: Албахари трябва да бъде "съхраняван" на полицата с бъдещи Нобелови лауреати. Сърбинът е един от великите писатели на този свят и ние не го знаем, или поне не достатъчно." На български Албахари има издадени шест книги: "Стръв", "Пиявиците", "Гьоц и Майер", "Лудвиг", "Братът" и "Кравата е самотно животно". За премиерата на последната беше дошъл у нас. Критиката настоява, че писането му се родее с Данило Киш, с Кафка, Хармс и Бекет, с Бернхард и Витгенщайн. Носител е на престижни литературни награди.

Ето как завършва есето на Албахари "Смисълът на поетиката, поетиката на смисъла":
"Иначе казано, вярвам в смисъла на литературата, която се разпространява като тайно учние – шепнешком, от ухо на ухо, – все едно какви цели си е поставил авторът. Читателят прави собствени открития, той не е механична играчка, която усвоява чрез безбройни повторения, а сам взема от текста каквото му е потребно. Четенето е непрекъснат процес на приспособяване, на своеобразно самопознание, себеоткриване дори там, където изобщо не сме очаквали. Ето защо, сигурен съм, че ще продължа да пиша и занапред с надеждата, че някога, някъде, за някого едно мое малко словосъчетание, може би само отрязък от по-дълго изречение, неочаквано ще се превърне във вестител на нов смисъл, в първа или дълго отлагана стъпка към ново разбиране, към дверите на просветлението, към единение със собственото битие, към пълнота, към себе си, та този някой да се разпознае и да каже: Да, това съм аз."

Писателят си отиде в края на юли.

Чуйте преводачката Русанка Ляпова: