Сандра Караско: Фламенкото е нашата фамилия

Да пее с очи, да пее с ръце – това е запазена територия на Сандра Караско. Тази, която знаем и обичаме от джаз-уърлд проекти, в които пее болерос, танго, боса и един от химните на мовидата, превърнал се и в химн на съпротивата срещу Covid. 

“Така ли мислите? Не съм си го поставяла за цел. Идея си нямам. Ако е така, ще да е много красиво, нали? Много се радвам, ако е така” – отвръща Сандра Караско.

Една от най-отворените за колаборации от всички фламенкоси, като че ли е работила с всички, а не е имала самостоятелен проект? 

"Да пееш си е дар. И е много лесно – пееш съвсем спонтанно. Това те събира с всички наоколо. В Мадрид е така – с кубинци, джаз-музиканти, бразилци – накрая съм с тях. Но с времето си дадох сметка, че за мен е важно да защитя собствената си култура. Taka стигнах до маестро Марчена. Ние, кантаорите, имаме мисията да запазим традицията. Не съм ѝ се отдала само на нея, живея в много измерения. Изкуството е нещо много по-комплексно и за да успеем, трябва да дадем всичко от себе си, нали?" 

Фламенкото в същността си е близко не само с джаза, а и с актуалните уърлд звучности. Като се чуе как пее Лорка – "Los 4 muleros", все едно си пред джаз-дама… 

“Може би защото музикално не ми е достатъчно, а бих искала. Но личността ми не ми го позволява. Оставям се да ме понесат нещата, които ме вълнуват. Не мога да спъвам коня, който иска да ме отведе. Слушам и Били Холидей, и Ел Торта, и Пат Матини.

Фамилията е всичко във фламенкото и фламенкото е нашата фамилия."

Снимка – elmundo.es и Хесус Домингес/СГАЕ