Езиковото инженерство продължава или колко книжовни норми има българският език

Както неведнъж сме установявали в нашето предаване, когато политиката се намеси в науката и в частност в науката за езика, последствията са печални. А политиката много обича да се меси тъкмо в езиковите дела. Излишно е да си припомняме защо, нали божем езикът е един от основните стожери на националната идентичност.

Съзнавайки това, още преди националното ни освобождение плеяда книжовници, будни и родолюбиви българи са се трудили да намерят най-добрия начин от диалектното разнообразие на живите народни говори, от писмената традиция на черковнославянския и на старобългарския език да оформят един обединяващ съвременен книжовен български език. Без да имат зад себе си авторитета и мощта на научна академия, университет, държава. И успяват – постепенно, в спорове и лутания, самообразоване и изучаване на други национални традиции. Процесът трае около век и половина и приключва няколко десетилетия след Освобождението докъм Първата световна война.

Днес българската езикова книжовна норма успешно функционира в образованието, администрацията, официалното общуване, всекидневието, паралелно с местните говори, които, макар и да губят сила в съвременния урбанизиран и глобален свят, все още са живи и жизнени.

Въпреки отдавна избистрената и установена езикова картина на българския книжовен език и българските диалекти обаче, около държавните ни граници продължават да изникват нови "езици", да се съчиняват речници и граматики в опит да се наложат книжовни норми на основата на български диалекти. В първото от две поредни издания на предаването проф. Ана Кочева,  ръководителка на Секцията по диалектология и лингвистична география в Института за български език на БАН прави обзор на историческите  кодификации и прекодификации на български говори и на българския книжовен език и се спира на някои от последните.

Още през 1866 г. българите, намерили убежище в Банат, Австро-Унгария, след погрома на Чипровското въстание от 1688 г., се сдобиват с книжовна норма на своя говор, който и днес наричат "палкенски" без да поставят под съмнение неговия български характер.

Малко познат, но исторически достоверен факт е опитът през 30-те години на ХХ век в тогавашна съветска Украйна да се изработи "полетарска" норма на българския език за бесарабските българи, живеещи там.

Не успява да просъществува и "егейската" версия на българска книжовна норма, инициирана от гръцките комунисти след разрива между Сталин и Тито през 1948 г. и насочена към формирането на "славомакедонска" идентичност у политическите емигранти от северните части на Гърция (от български произход), но разграничаваща се от силно сърбизираната Скопска книжовна норма.

Пак по силата на политически натиск създадената през 1945 г.  македонска книжовна норма на българския език се налага, като още от създаването ѝ и до днес съзнателно и последователно се прави всичко възможно тя де се отдалечи от българския език, което обаче е възможно най-вече на лексикално равнище, тъй като структурата на езика не се променя лесно и под диктовка на извънезикови фактори.

Тревожно според проф. Кочева е едно ново начинание, подето в Сърбия, да се говори за някакъв "преходен" турлашки език/диалект, който обхващал всички говори не само около сръбско-българската граница, но и около сръбско-северномакедонската. Според специалистката идеята, инспирирана от определени политически цели, следва добре познат модел за езиково инженерство.

Чуйте разговора в звуковия файл.