Прототип на Индиана Джоунс открива Мачу Пикчу

Когато се върнах от лудото си пътешествие из Южна Америка с 30 хиляди изминати километра и 14 полета за 18 дни, всички ме питаха за Мачу Пикчу и Наска в Перу. Затова реших да започна разказа си тъкмо от там.

Още повече, че през 2007 година над 100 милиона души гласуваха за новите седем чудеса на света и безапелационно поставиха Мачу Пикчу сред тях. Историята за откриването за света на този свещен град на инките е описана в мемоарите на Хайръм Бингам Трети, професор но южноамериканска история в Йейл, а по-късно и губернатор на Кънектикът. Той се смята за един от прототипите на Индиана Джоунс, а книгата му „Изгубеният град на инките“ става бестселър в САЩ.

Мачу Пикчу никога не е бил завоюван от испанците. Когато усетили края на империята си, инките го напуснали заедно с всички златни ритуални предмети и ценни за тях мумии на предци. Къде са изчезнали тези съкровища, е една от големите загадки на историята. Според легендата Хайръм Бингам Трети мечтаел за последния град на инките и всъщност с откриването на Вилкабамба го намира, но продължава издирванията си. Според една от версиите местните жители не се доверявали на "гринговците", обаче един възрастен селянин недалеч от Акуас де Калентес му споменал, че е виждал някакви руини в планината. Той зарадвано приел предложеното му едно соле (днешни пари около 50 стотинки) и го завел до селски колиби в подножието на Мачу Пикчу, където днес се намира луксозен хотел, нощувката в който струва 1000 долара. Там малкото овчарче Паблито го завело до каменните тераси, почти неразличими в джунглата.

В другата легенда пак е замесено името на Паблито, но в този случай момченцето носело кана, в която американският историк разпознал древна инкска керамика.

Всъщност никой не знае как се е наричал свещеният град, издигнат от Пачакутек Инка Юпанки, деветият крал на инките, чието име в превод от езика кечуа означава Преобразувател на света, син на Инти (върховният бог), достоен за уважение. Наричат го южноамериканския Александър Македонски. Аз бих го сравнила с нашия цар Симеон Велики, защото той обединява инките в империя от 20 млн. души, издига светилища и 85 града, напоителни системи и обсерватории.

Както вече споменах, името на най-прочутия град на инките е неизвестно. Откривателите му използвали названието на близката планина – Мачу Пикчу, Стар връх.

Влакът от град Ойантайтамбо спира на гарата в Мачу Пикчу пуебло. От там взимате автобус, който пъпли нагоре по виещо се шосе над меандрите на буйната река Урубамба и стискате ужасено очи при всяко разминаване на два рейса на ръба на пропастта. След това поемате по Пътя на инките и го усещате с всеки мускул на краката си. От високото се вижда стройната организация на селището. Стъпаловидните тераси за земеделски насаждения, проветривите складове за хранителни продукти, жилищата, отделени от прави улици и водоснабдителни канали. Храмовете, олтарите и нишите за свещените мумии на предците са в отделен комплекс. Точно към него се стичали инки от цялата империя с богати дарове.

Училище за благородни девици и джентълмени в Мачу Пикчу обучавало младежите на лов и земеделие, астрономия и писмото кипу, което чрез комбинация от възли създавало кодове, съобщения и счетоводство. Добрата съпруга пък трябвало да тъче, с едно движение да извива врата на морското свинче, любима храна в Перу и до днес, и да приготвя царевичната напитка чича.

Наричат Мачу Пикчу град в небесата или сред облаците, защото той изумително се вписва в заобикалящата го природа. За построяването на такова селище строителите е трябвало да притежават обширни знания по топография, геология, астрономия, екология. Използвани са естествените склонове, а техниката на градеж осигурявала устойчивост на зданието при земетръс. Остава обаче въпросът как инките са пренасяли многотонните камъни нагоре в планината и са ги полирали толкова перфектно, че да пасват идеално един в друг, без никаква спойка. Толкова съвършено, че между тях не може да се пъхне дори острие на тънък нож.

Освен ритуално значение, Мачу Пикчу имал и стратегическо – осигурявал контрол над подчинените на инките племена и имал достъп до плодородните тропически и субтропически региони, където отглеждали плодове, тикви, кока и медицински билки.

Градът просъществувал само 100 години, до 1532 година, когато конкистадорите се втурват в империята на инките. Тогава над хилядата му обитатели тайнствено изчезнали. Една от версиите е, че понеже продоволствието на Мачу Пикчу зависело от Куско, а той вече бил завладян от испанците, гладът ги заставил да напуснат. Друга теория твърди, че заедно със съкровищата си се изнесли към последната твърдина на инките Вилкабамба. За инките златото не е имало никаква материална стойност. От него се правели ритуални предмети като лами в естествен ръст от масивен метал. Къде са скрити скъпоценните артефакти остава тайна и до днес.

Все пак екипът на Хайръм Бингам Трети открива различни керамични съдове и текстил. През 2011 година, когато се навършиха 100 години от откриването на Мачу Пикчу за света, Перу приключи дългогодишните преговори със САЩ за връщането на експонатите в родината им и 400 предмета вече могат да се видят в музея на Куско.

Уайна Пикчу (в превод от кечуа – млада планина) се вижда на всички снимки от Мачу Пикчу. Там също има доста къщи и храмови постройки. Пътят към най-високата част е доста стръмен и е за хора с отлична физическа подготовка. Инките са изсекли в скалите тесни стълби и поради това до Уайна Пикчу се качват дневно само две групи по 200 човека. С предварително купени билети.

Едната група тръгва в 8 сутринта, а втората – в 10. На влизане всеки се разписва, че е запознат с опасностите по пътя, където няма обезопасителни въжета. На връщане подписът е в името на отчетността – че сте се върнали. Уайна Пикчу не е и за закръглени – на места каменните тунели на инките са доста тесни. Но пък гледката от наблюдателниците си струва.

Снимки и видео: Магдалена Гигова