Войната на една украинка и на една рускиня

По повод 100-те дни от войната между Русия и Украйна в предаването "Мрежата" се срещат задочно две жени, две журналистки, две Татяни. Войната им наложи да напуснат домовете си и да продължат да работят от чужбина.

Украинката Тетяна Иванска от Киев, която беше популярна водеща в Апостроф TV, сега живее с децата си във Варшава, Полша, където работи в опозиционна беларуска телевизия.

Рускинята Татяна Волтская от Санкт Петербург продължава да работи за забраненото в Русия радио "Свобода“ от Тбилиси, Грузия. Тя напусна Русия, бидейки обявена за чуждестранен агент.

Благодарности на Албена Стаменова за превода в ефир.

Украйна и 100-те дни война

Тетяна Иванска: "Преди всичко искам да кажа, че войната между Русия и Украйна продължава 100 дни, осем години и четири века. Ако говорим за голямата война, която в момента продължава между Русия и Украйна вече 100 дни, то Украйна можа да види кой ѝ е брат, кой е приятел и кой е предател. Всеки от нас видя силата си, защото украинците се обединиха както никога, но също така всеки от нас видя и запомни тези, които отказаха да ни помогнат. Ние молим за помощ не само за себе си, ние молим за помощ за целия свят и за цяла Европа, защото Путин няма да се спре само с нас. Най-многото на което се надявам, е това, че Европа е разбрала, че си има работа с психопат и престъпник, защото с Путин не може човек да се договаря, точно както не може да се договаряш с терористи. За тези сто дни украинците, освен че се обединиха, те много се и учудиха. 

Ние никога преди това не можехме да си представим, че човек с руска униформа, ако може да бъде наречен човек, може да изнасили с чаена лъжичка шестмесечно бебе, може да изнасили 10- и 11-годишни момченца пред очите на майка им, може да разстреля пред очите на децата техните майка и баща, а после просто да изнесе пералнята и някакъв телефон, за да ги изпрати на роднините си в Русия. Ние сме шокирани от това, което става на нашата територия. И сме шокирани от това, че Европа и досега мисли как да даде възможност на Путин да запази лицето си, така да се каже. Колкото до мен, то аз бях принудена да спасявам децата си и да замина за Полша. /…/ Но и аз, както и милионите бежанци в Полша, чувствам болка и тъга и безсилие от това, че не мога да направя за родината си и повече, отколкото правя в момента. Независимо от това, че тук децата ми ходят на училище и имат приятели, те всяка вечер плачат. Те искат да се приберат вкъщи, те разбират, че около нашия блок, както и улиците, са минирани, но те искат да бъдат с баща си, който в момента служи в армията."

Страхът

Тетяна Иванска: “Страхувам се, че цивилизованият свят ще влезе в сговор с Путин. Страхувам се, че цивилизованият свят и досега не е разбрал кой е Путин. Страхувам се, че Путин притежава компромати срещу много европейски чиновници и точно заради това те се въздържат да ни предоставят оръжие или правят компромиси. Страхувам се за нашите деца, които Русия отвлече. Страхувам се за бъдещето им, за настоящето им, защото вече има факти, че там ги бият. А най-много се страхувам да кажа на децата си, че ние няма да се върнем вкъщи още поне година или две. Много искам да се върна в страната си и заедно с всички да работя за нейното възстановяване.“

Работата

Тетяна Иванска: “Когато пристигнах в Полша, ме поканиха на работа в беларуски опозиционен канал. И също като вас аз дори не можех да си представя какво става в Беларус. Ние не виждаме това, което в действителност става там и точно заради това аз започнах свое предаване, в което разказвам, заедно със своя беларуски колега, какво точно става в Беларус, защото, когато говорим за диктатура и за психопати, не трябва да забравяме редом с Путин да поставим и Александър Лукашенко. Трябва да видим в какво се превърна Беларус – в окупирана от Русия територия. И там също така на власт е един диктатор, който разстрелва, измъчва и убива. Заради това в предаването си аз показвам онези беларуси, които се съпротивляват. Искам да установя връзка с истинските беларуси, за да можем след нашата победа да се обединим в Балто- черноморски съюз, с който да можем да оказваме съпротива.“

Време за мечти

Тетяна Иванска: “Когато се върна, искам да падна на колене и да целуна земята си. Искам да прегърна всички, които не съм виждала. Мечтая да срещна съпруга си жив и здрав и да се прегърнем. В момента дори си забранявам да мисля за това, защото разбирам, че победата още е далече. /…/ Започнах един видеомаратон, който се нарича "Тичай до вкъщи“. Преодолявам по няколко пъти на ден разстоянието от Варшава до моя дом и по този начин психологически съкращавам пътя до победата. Правя различни неща, разказвам как живеят украинците в Полша, как да се устроят по-добре. И най-важното е, че аз показвам нещата такива, каквито са. Този маратон не е единствено заради бягането, това е разказ за нашия живот в емиграция. Всеки от нас тук прави това, което може да прави, но всеки от нас вярва, че ще се върне вкъщи.“

Прошката

Тетяна Иванска: “Не вярвам, че има руснаци, които се срамуват от това, което прави тяхната държава. По-скоро разбирам, че някой руснак може да си намери за себе си тълкувание и обяснение защо става така, но не вярвам, че изобщо някога дори един руснак може да бъде извинен пред Украйна. Защото, ако има такива руснаци, които имат съвест, сърце и душа, бих им казала следното: "Извинете се, извинете се за своята власт и за своя избор. Отворете очите на своите съграждани, които поглъщат пропагандата, но най-важното – оставете ни намира. На нас не ни трябват руските опозиционери и либерали, просто ни дайте да живеем спокойно без вашите мисли и вашите мнения, дайте ни да живеем в мир. Просто ни оставете намира. Можем да живеем без вашата помощ и без вашите претенции.“

Русия и 100-те дни война

Татяна Волтская: “Първите седмици и аз, и моите приятели имахме чувството, че сякаш ще се събудим и нищо от това няма да го има. Това чувство се притъпи, но и аз, и хората около мен, живеем в едно постоянно потиснато състояние. Това е чувство сякаш през цялото време те притиска една огромна плоча. /…/ Десетки хиляди хора, преди всичко журналисти, бяха принудени да заминат, защото в Русия е невъзможно да се работи. Аз изобщо не исках да заминавам и си мисля, че ако не бях обявена за чуждестранен агент, все още щях да съм в Русия. За съжаление аз бях включена в този списък и ние мислим, че това е списък, от който хората първи ще подлежат на репресии. И в Държавната дума непрестанно се говори за това и Медведев, и други чиновници говорят за това, че трябва да се втвърдят мерките и да бъде направено по-строго законодателството по отношение на чуждестранните агенти. 

И аз си мисля, че колкото повече се влошава положението и вътре в Русия, и извън Русия, толкова повече ще бъдат необходими на правителството виновни, върху които да се стовари вината за неуспехите. Доколкото режимът в Русия става все по-фашистки и наблюдаваме страшни неща, съвсем наскоро, само преди няколко дни, беше пребит журналиста Иван Петров, от изданието Sota, показаха окървавеното му лице и тази снимка обиколи мрежите. Появяват се все нови и нови признаци за тоталитарната държава. Коментаторите обърнаха внимание на един случай в един провинциален руски град. В маршрутката някаква жена се изказала против войната и я глобили, а след това прегледали записа от този случай – какво точно е станало в маршрутката. И се оказало, че всички пътници в маршрутката са се нахвърлили върху тази жена заради нейните пацифистки изказвания. И само една пътничка мълчала. И тази жена, която не е взела участие в наказанието против пацифистката, също е била глобена за… мълчанието си. Т.е. ако по-рано властите в Русия наказваха само за действия, то сега те наказват и за неизразяване на подкрепа. Този режим мутира към все по-лошо и това се вижда с просто око."

Работата

Татяна Волтская: "Аз продължавам да съм журналист от радио "Свобода". Сега комуникационните технологии и интернет позволяват да се работи от всяка точка на земята. Аз продължавам да разработвам проблеми, свързани с това какво става у нас, но откъсването от родината е много болезнено за мен и не само за мен. Тук общувам с много млади хора, които са напуснали Русия във връзка с войната, и виждам колко много от тях се чувстват загубени заради това, заради откъсването си от родината. Ако става дума за журналисти, то въпреки целия интернет, разбира се, е по-добре да бъдеш на място, вкъщи. Най-добре се вижда оттам. Сред заминалите има много активисти, които бяха преследвани още в Русия и сега се вижда, че делото на живота им е останало в Русия, те са работили за своята кауза с години, създавали са хоризонтални връзки и изведнъж това просто се срути. Много от хората заминаха не защото са били преследвани заради активизма им или за участието им в антивоенни митинги, а просто защото в Русия просто вече не може да се диша.“

Страхът и надеждата

Татяна Волтская: “Страхувам се само от това, че ситуацията ще се затегне и аз няма да мога да се върна бързо. Не се страхувам от разрушения, битови неудобства, отсъствие на хранителни продукти и други такива прояви на липса на комфорт. Искам да се върна в една Русия, която дори да е полуразрушена, но ще е такава, която ще започне да се лекува от своята имперска болест и от фашизма. Надявам се да се върна в една Русия, която ще може да тръгне по пътя на покаянието за всичките престъпления, които е извършила в течение на 20 век. Тези престъпления не са осъзнати и не са осмислени и точно заради това в Русия нищо не може да стане по човешки начин. Така че се страхувам, че този период, не дай Боже, може да се проточи. Сега всички слушат умните историци, политолози и специалисти и всички те са единодушни по въпроса, че има няколко варианта за развитие на ситуацията. Един от най-лошите варианти, според мен, е този вариант на консервация, при който властта в Русия, дори да не е много силна, но се задържа и поглъща всичко по пътя си. И разбира се, много ми се иска в Русия нещо да се промени и тогава ще мога да се върна и да продължа да работя за нея.“

Покаянието

Татяна Волтская: “Разбираемо е, че в Украйна сега отношението към нас може да бъде много различно, включително и много лошо, и аз приемам това. Аз прекрасно разбирам, че украинците ни презират, като хора, които не са успели да се справят със своите дракони. И аз съм готова да приема това презрение, защото едно такова лично смирение може също да се разгледа като първата крачка към общото покаяние. Същевременно аз имам приятели там, някои от тях са напуснали Украйна, други продължават да са там. Ние се интересуваме един от друг. Продължаваме да следим какво се случва с всеки от нас. И мисля, че ние, мислещите хора в една посока, имаме една и съща родина. Това е духовната родина. 

И така – що се отнася до украинците, то аз съм готова да приема всякакво тяхно отношение. Ако човек е в състояние да разбере, че не всичко зависеше от нас и че част от нас също работеше за това този кошмар да не се случи, то аз бих била много благодарна, но напълно ще разбера, ако за всички тях ние се окажем еднакви, под един знаменател/…/ И когато моята страна разрушава градове, убива деца и граби всичко, което ѝ попадне под ръка, аз напълно ще разбера хората, които няма да се задълбочават в това да правят разлика между нас. За тях всички ние ще бъдем покрити в еднакъв черен цвят.“

Разговорите можете да чуете от звуковите файлове.

Снимките са предоставени от Татяна Волтская и Тетяна Иванска