Поезия срещу войната

Струва ви се невъзможно? Струва ви се безсмислено? Не вярвате в силата на думите? Българските поети не мислят така! Един от тях – Георги Гаврилов не може да понесе „мълчанието“ в този момент, когато се води война срещу Украйна и решава да действа. Той събира стихотворения на тема „война“ от петдесетина български съвременни поети, като кореспондира с Посолството на Украйна в София. Ето текста на Георги Гаврилов към стихотворенията, който казва:

„Има една много известна фотография от разстрела на Федерико Гарсия Лорка. Двама мъже с пушки, двама други, даващи заповеди, и един Лорка, вдигнал юмрук високо в небето, рецитирайки любовна поема, секунди преди сърцето му да бъде пръснато от куршуми. Ако не сте я виждали, потърсете я. Фотографът е неизвестен, хората с пушките също, хората със заповедите – и те. Единственото могъщо на тази снимка е Лорка. Неговата поезия, неговият начин, неговата любов. Ако Бог се е възхищавал, без да се намесва, това е един от случаите. Ако Бог е бил на колене, без да смее да обели и дума, това е един от случаите. Поезията срещу абсурда. Поезията срещу войната. Поезията срещу смъртта.

Повече от 100 години по-късно ние се намираме в ситуация на поставяне под съмнение на всички ценности, за които сме загубили достатъчно досега. Ние рестартираме играта, която не е игра. Забравяме ожуленото и продължаваме. Забравяме, че киселата топла струя кръв създава новата маркировка на пътищата ни. След 2 години, прекарани в страх и пазене от вирус, който си предаваме чрез най-нужното – дишането – се озоваваме във война, недостойна за смъртта на тези преди нас.

След дълги години летаргия и превръщане на поезията в аксесоар тя трябва да заеме своето място и да заиграе отново своята роля в онова, което ще наричаме история, но което сега се случва пред очите ни, пред сърцата ни и пред децата, родени да живеят в друга ера. И защото в началото е било словото, а не оръжието, и защото накрая остават думите, а не едносричното пелтечене на картечницата, и защото никой живот не е създаден с идеята за самоунищожение, и защото любовта и изкуството са най-високо във възможностите ни, трябва да се каже едно, и това едно да бъде човекът. Защото всички ще бъдем преработени заедно от земята, по която сега се обичаме и мразим, вдишваме пролетните ухания и уханията на гниещата шума и по която слънцето не избира кого да стопли. Защото няма криза на света, която да не е измислена или причинена от нас самите – глад, война, неравностойност, дехуманизация. Защото границите, които сме отбелязали, са като границите на облаци.

Сартр казва, че след края на Втората световна война започва една по-голяма и дълга война – тази на Мира. Нека водим войната на Мира, която е по-трудна и затова – по-смислена. Защото в нея ще се борим със собствените си проблеми и различия, не с техните притежатели. Защото това е достойната война, единствената достойна война, която не унижава, а сближава; която не сее смърт, а възможност за нещо ново; която не разпределя, а споделя. И думите са нейните единствени воини и нейните муниции – думите, с които водим живота си от раждането до последния си дъх. Думите, с които се молим; с които се обясняваме в любов; с които разтопяваме и разбиваме сърцата си; с които казваме имената си, адресите си, историята си.

Вижте отново погледа на Лорка – в него се отразяват ликовете на божествата, нямащи смелост да умрат вместо него. Или да кажат това, което казва той.“

Чуйте Георги Гаврилов.