115 години от рождението на Самюъл Бекет

На 13 април 1906 година е роден поетът и драматург Самюъл Бекет. Един от най-популярните автори на ХХ в.

Самюъл Бекет е най-известен заради пиесата си „В очакване на Годо“ (1953). В често цитираната статия, критикът Вивиан Мерсие пише, че Бекет „е постигнал теоретично невъзможното – пиеса, в която нищо не се случва и въпреки това публиката не може да откъсне очи. Още повече, втората част почти повтаря първата, т.е. Бекет е написал пиеса, в която не се случва нищо два пъти.“

Смята се, че пиесата на Бекет „В очакване на Годо“ е една от най-знаменитите драматургични творби на всички времена. Пиеса без отговори, която само задава въпроси. През 1969 г. става Нобелов лауреат. Не желае да вземе наградата, не желае посланикът на Ирландия да се яви вместо него на церемонията от неприязън към първата си родина, като отбелязват медиите от онова време. 

Роден е в семейството на Уилям Франк Бекет и Мария Джоунс Роу – скромни протестанти, чието имение в дъблинското предградие Фоксрок присъства в прозата и пиесите на автора. Майка му е медицинска сестра, а баща му – плановик на постройки. Самюъл има и по-голям брат – Франк Едуърд Бекет.

На петгодишна възраст Самюъл присъства на училищна постановка, вследствие на което започва да се учи да свири. След това е ученик в Ърлсфортското училище, а през 1919 година се записва в Портъра Ройъл Скул, където е учил и Оскар Уайлд. Атлет по природа, Бекет се занимава активно с крикет и като играч на Университета в Дъблин е единственият Нобелов лауреат, записан в Библията на крикета.

Бекет изучава английски, френски и италиански в Тринити Колидж, Дъблин, след което започва кратка преподавателска кариера като лектор в Екол Нормал Сюпериор в Париж. Докато е там, Самюъл се запознава с Джеймс Джойс, което повлиява върху по-нататъшните му занимания. Бекет асистира на Джойс в множество занимания, едно от които е проучванията върху книгата „Бдение над Финеган“.

През 1929 година Бекет публикува първата си творба – критическото есе „Данте... Бруно... Вико... Джойс.“ Есето защитава метода на Джойс срещу упреците за прекалена разточителност, неясност и неопределеност. Поместено е в сборник с критически есета върху Джойс, а през същата година Бекет се запознава и с Езра Паунд. Отношенията между Бекет и Джойс охладняват, когато Самюъл отказва да поддържа връзка с Лучия, дъщерята на Джойс, позовавайки се на прогресиращата ѝ шизофрения.

През 1930 г. Бекет се връща в Тринити Колидж като лектор. През ноември същата година представя пред публиката „Кид“ – текст относно поет от Тулуза, който създал свое движение. Това се оказало литературна пародия на „Сид“, но впоследствие самият Бекет твърди, че не е възнамерявал да заблуждава публиката. През 1931 година той слага край на своята кратка академична кариера с поемата „Гном“, вдъхновена от „Вилхелм Майстер“ на Гьоте.

След това Бекет пътува из Европа. Докато е в Лондон, публикува „Пруст“ (1931) – критическо изследване върху едноименния френски автор. Две години по-късно, след смъртта на баща му, Бекет започва двугодишно лечение при доктор Уилфред Бион, аспекти на което могат да бъдат забелязани в някои от по-късните творби на автора като „В очакване на Годо.“

През 1932 Бекет пише първата си новела – Dream of Fair to Middling Women, която е силно автобиографична, но е изоставена от автора си след няколко неуспешни опита за публикуване. Новелата е публикувана чак през 1992 година, три години след смъртта на Бекет.

Бекет публикува множество есета и ревюта като „Съвременна ирландска поезия“ (в The Bookman, август 1934) и „Хуманистичен съзерцателен мистицизъм“, ревю на поемите на неговия близък приятел Томас Макгрийви. Тези произведения на Бекет са фокусирани около творбите на Макгрийви, Брайън Кофей, Денис Девлин и Бланайд Салкълд въпреки техните слаби постижения за това време. В опит да очертае границите на ирландския модернистичен канон Бекет разпознава френските символисти като техни предшественици и описва творчеството им като „ядрото на живата поезия в Ирландия“.

През 1935 година Бекет започва да работи върху своят роман „Мърфи“ – героят на творбата очаква смъртта си в лудница.

„В началото бе каламбурът. И тъй нататък“ 

През 1936 година Бекет завършва „Мърфи“ и заминава на пътешествие из Германия. Издателите отхвърлят ръкописа. Когато се завръща в Ирландия, „Мърфи“ вече е публикувана там и той я превежда собственоръчно на френски език. Заради неразбирателство с майка си Самюъл взема решението да се установи за постоянно в Париж по време на Втората световна война, където успява да възстанови отношенията си с Джойс.

През май месец на същата година той пише в писмо до своя приятел Макгрийви, че има желание да замине за Москва и да учи в Университета по кинематография „С. А. Герасимов“ при Сергей Айзенщайн. В рамките на следващата година Бекет се свързва с Айзенщайн, но писмото му не достига до целта си, защото Айзенщайн е болен от шарка и му е наложена карантина.

През 1938 година в Париж Бекет е намушкан в гръдния кош, след като отказва на молбата на известния сводник Прудент. Джойс урежда самостоятелна стая за Бекет в болницата, но големият интерес около случилото се довежда при него Сюзан Дешево-Дюменил, която познава Бекет бегло от престоя му в Париж. Двамата завързват дългогодишно приятелство. Бекет сваля обвиненията срещу своя нападател, за да избегне по-нататъшни формалности и защото намира Прудент за доста симпатичен човек с добри обноски.

След германската окупация през 1940 година, Бекет се присъединява към френската съпротива и работи за нея като куриер. „Предпочитам Франция във война, отколкото Ирландия в мир“, казва Бекет в писмо до Сюзан.

През август 1942 година неговото военно поделение е предадено и той, заедно със Сюзан, е принуден да бяга. Установява се в градче в Югоизточна Франция – Воклюз, където продължава да подкрепя съпротивата, като складира въоръжения в задния си двор. По време на двугодишния си престой на това място той помага да бъде саботирана немската армия в планината, като за усилията си срещу немската окупация той впоследствие е награден с два ордена. Въпреки това до края на живота си Бекет говори за тази част от живота си като за „момчешка работа“. Докато се крие, Бекет продължава работата си върху своя роман „Уат“ –дълъг монолог на един скитник, публикуван през 1953 година.

Късно творчество

Прозата на Бекет през този период не е толкова продуктивна, колкото творчеството му, което е свързано с театъра, за което говорят и издадените през 1976 година прозаични текстове под заглавието Fizzles. Бекет изживява своеобразно възраждане с повестта „Компания“ (Company, 1980), последвана от „Зле видяно, зле казано“ (III Seen III Said, 1982) и „Тръпки“ (Worstward, 1984). Тези текстове са събрани в сборника Nohow On. В тях Бекет продължава своите занимания с темата за паметта, самоограничението и самонаблюдението.

В болницата и в частната клиника, където прекарва последните години от живота си, Бекет написва и своята последна творба – поемата „Каква е думата“ (What Is The Word, 1988). Поемата интерпретира невъзможността на човек да намери думи, с които да изрази самия себе си – тема, присъстваща и в по-ранното му творчество, но вероятно засилена от болестта му.