Мариус Донкин: Театърът е храм

На 29 март 2021 г. се навършват 45 години от откриването на обновения народен театър “Иван Вазов“ през 1976 г. с пиесата на Иван Вазов “Хъшове“.

Последната голяма реконструкция на Народния театър е от 1972 до 1976 г. Основната задача на проекта под ръководството на арх. Иван Тонев и проф. инж. Венелин Венков е да се възвърне първоначалният вид на зданието.

Директорът на Народния театър “Иван Вазов“ разказва за историята и реконструкциите на театъра.

Мариус Донкин е главен герой в “Нашият ден“.

“Този ден от 1976 г. не отбелязваме по особен начин. Защото в историята на този театър има няколко пъти такива дати, които той е трябвало да преодолее след удари по неговата снага. И съответно във влиянието му върху начина на работа и върху трупите. Започнах да репетирам в театъра през 1976 г., веднага след неговото обновление, а влязох в трупата на този театър 77-78 г.“

Основите са положени на 4  юни 1904 г. на мястото на дъсчения театър “Основа”, където преди това трупата е играла своите представления.

“На мястото е имало мочурище и хората решават това място, уж бидейки някакъв център на града, да се направи този театър. По онова време актьорските трупи са били много мобилни във всяко едно отношение. Изобщо при създаването на театъра “Основа“ и по-късно при създаването на този театър, има много сериозни послания за смисъла на театъра. Ние имаме един макет на първия дъсчен театър, който се е издигал на мястото. Вглеждайки се дълго време в него, добивам впечатлението за начина, по който са построени много читалища и много църкви в България. Вероятно още от тогава има отношението като към храм, което и сега седи в сърцата на всички, които влизат и работят в театъра.

Малко по-късно след този дъсчен театър, след сериозна преписка между Иван Д. Шишманов и Фердинанд, започва възможността за създаването на Националния театър. Тази преписка започва още при съществуването на дъсчения театър, тя е от 1896 г., за да се стигне до 1904 г., с издаден указ юни месец, а реалното започване на строежа на театъра юли месец.

Той е построен по проекта на австрийски архитекти. И е смесица на архитектурни особености. Тази любов и красота, която излъчва театърът, предизвиква и голямата любов у всички зрители и граждани на София. Те започват да преодоляват във времето раните от историята на града, които получава тази сграда.

През февруари 1923 г. по време на представлението на “Райна княгиня” декорите на сцената внезапно пламват. Въпреки че актьорите, персоналът и публиката се хвърлили самоотвержено да гасят пожара, огънят изпепелил и сцената, и салона.

“Първият удар, който получава Народния театър, е по време на едно юбилейно представление. Бедите в този театър пораждат в трупите особени енергии и особена иновативност. По това време Масалитинов е започнал да създава кръжоците и да събира млади хора и нови артисти за тази трупа. И по-късно тези кръжоци се превръщат в училището за театрално изкуство. Това е времето на началото на сегашната театрална академия.“

Бомбардировките 1945 г.

“Следващото тежко нещо, което преживява Народният театър, са бомбардировките през 1945 г. Тогава цялата западна част е срутена и театърът преживява отново едни период, когато трябва да бъде възстановен. Но по неговото тяло остават едни дупки, които тогава са възстановени по малко по-особен начин в името на това белезите да останат, за да има памет от случилото се. Така че това не е лошо управление, а памет, нарочно оставена по този начин. Та нека всеки, който пише по този повод, да знае защо това е така.“

Първи срещи с театъра

“Първата ми среща всъщност беше с един актьор – Георги Раданов, който в този момент не участваше в първата пиеса, която репетирах. Първата ми пиеса беше “Душата на поета“. Това, което ми се случи за първи път, влизайки в театъра през служебния вход, защото бях влизал през централния още като студент, беше Георги Раданов, който ме посрещна, погледна ме и без да ми говори, повдигна вежди, нещо искаше да ми каже, което аз в първия момент от притеснение не разбрах. Веднага след това се сетих, че той ме гледа в шапката и ми сочи с вежди, че трябва да я сваля. Свалих си шапката и той ми каза следните думи: “Моето момче, добре дошъл си, но ти влизаш в храм. В храм шапката се сваля. Тук се говори тихо, не се псува, не знам дали ще успееш да осъществиш това“. И това бяха неговите напътствия. Стремим се да казваме горе-долу същото на всички млади колеги, които влизат за първи път.“

Covid-19

“Грижата и справянето в момента е трудно спрямо артистите в резултат на спецификата на тяхната работа. Иначе театърът сам по себе си, като място за зрителите, не е опасен. За тях сме се погрижили – дезинфектанти, дистанция, дисциплина. Сменени са всички филтри, така че въздухът, който влиза,  е въздух отвън.“

Разговора можете да чуете от звуковия файл.