„Фауст“ на Гуно – избрано от архива на Метрополитън опера

Спектакълът от декември 2011 г. е забележителен по много причини. На преден план в повечето публикации е коментирана режисурата: мрачна, с недоразвити идеи, несъответно „клинична“, но с интересни попадения. Дело на известния на Бродуей, носител на две награди Тони, филмов и театрален режисьор Дезмънд Маканъф. Критикувана и в същото време харесвана постановка, с безрезервни аплаузи към певците. Йонас Кауфман пее за първи път партията на обсебения учен, Марина Поплавская впечатлява със забележителната си актьорска игра, която компенсира някои вокални несъответствия, баритонът Ръсел Браун е много добре приет като Валентин, ветеранът Рене Папе е ненадмнат като Мефистофел...

Интересното в случая с „Фауст“ на Гуно и Метрополитън опера е ключовото място на това заглавие в историята на театъра. „Фауст“ е първият спектакъл през 1883 г., а през 1966 г. е последният на старата сцена. Операта е поставяна през годините често и с такъв успех, че Мет си спечелва прозвището „Фаустофил-хаус“!

Днес онлайн на сайта на Метрополитън можете да се насладите освен на съчетанието Кауфман, Поплавская, Папе, Браун във „Фауст“ от 2011 г., още – Свенсон, Варгас, Абдразаков, Юн от 2007 г., Исокоски, Аланя, Хворостовски и отново Папе под палката на Ливайн от 2005 г. и още – Флеминг, Лийч, Крофт и Рейми с Рудел на пулта от 1997 г. – все записи от спектакли от сцената на Метрополитън опера!


Йонас Кауфман дебютира на сцената на Мет през 2006 г. като Алфредо от „Травиата“ на Верди. Следват Каварадоси, Дон Хозе, Зигмунд, Фауст, Парсифал, Вертер, Дик Джонсън. Наричат го „новия Доминго“ заради баритоновия цвят на гласа и заради способността да „покрива“ огромна динамична палитра – от бляскавите височини и сила на „хелдентенора“ до „сотто воче“-то (полугласно). Освен това през 2011 г. Кауфман пее по едно и също време, в един сезон, две от най-трудните тенорови партии на една сцена – Зигмунд (от „Валкюра“ на Вагнер) и Фауст. Постижение в Метрополитън опера, което са направили само Пласидо Доминго и Андреас Дипел, звезда от началото на 20 век.

Марина Поплавская пее за първи път в Ню Йорк през 2007 г. във „Война и мир“ на Прокофиев. През 2009 г. е изключителна като Лиу от „Турандот“ на Пучини, през 2010 г. пее Елизабет в „Дон Карлос“ на Верди. За ролята на Маргарита се смята, че тембърът на рускинята е твърде тъмен и затова неподходящ. Но благодарение на своята музикалност и актьорски талант Поплавская компенсира и успехът й е забележителен.

Диригент на спектакъла от 2011 г. е канадецът Яник Незе Сеген, тогава все още не-заемащ позицията музикален директор на Мет, един истински майстор на френския оперен стил.

Продукцията е съвместна с Английската национална опера, натоварена с много очаквания, които сякаш не са напълно оправдани. Дали Дес Маканъф не e прекалил с философските препратки и със старанието си да пренесе фабулата в съвремието? Възможно е, но подобни опити винаги си заслужават риска. Все пак говорим за Фауст, за човека и неговата изкушаемост от дявола, за наивността към злото, за самонадеяността и илюзиите, които ни унищожават. Възможно ли е да останеш недокоснат от злия, ако той се стреми всячески да те излъже, съблазни... дали човек има шанс в тази неравна битка, дали може да се предпази, дали може да победи? Това са все въпроси, които според някои критици нямат място в любовната лирика на Гуно, използвал сюжета като носител, в който да „вкара“ своите красиви мелодии и поредната сценична любовна драма. Но... всичко днес е въпрос на интерпретация и тълкувание, на баланс и на мярка. Истина е, че голяма част от меломаните не обичат философските „залитания“ на сцената, предпочитат да се наслаждават на музиката без да се натоварват с размисъл и винаги ще критикуват подобни трактовки. За други зрители, жадни за по-дълбоки преживявания и за тръпка по-голяма от високото „до“ на тенора и виртуозните колоратури на сопрана, такива винаги ще адмирират смисления експеримент. За всеобща наша радост операта на Шарл Гуно, вдъхновена от първата част на трагедията на Гьоте, носи в себе си огромни възможности, както за меломаните, така и за философите сред тях.


В случая, Дес Маканъф е положил големи усилия да направи актуален прочит: сюжетът е пренесен исторически в ХХ век, като доктор Фауст е учен, изобретил атомната бомба. Първото действие се развива в неговата лаборатория след бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Хористите са лаборанти, облечени в бели престилки. Отчаянието на доктора и самоубийството му (според режисурата на Маканъф той отпива отрова в самото начало на операта) са следствие от тази световна трагедия, за която се чувства лично отговорен.

Попадение е разбирането, че всяко лично падение се отразява и на човечеството като цяло. Твоят компромис с истината е рана в сърцето на човечеството! Подобна трактовка няма как да не подразни. Угризенията и чувството за вина не са никак модерни за днешния човек и за пропагандата на съвременния нео-либерален мейнстрийм.

Още един интересен аспект на преживяванията на д-р Фауст можем да „прочетем“ в режисурата, според който Мефистофел реално не съществува въплътен като човек (двамата са облечени в едни и същи бели костюми). Демонът е глас в главата на доктора, както и цялото преживяване с Маргарита е илюзия. Фауст всъщност не излиза от кабинета си и всичко преживява вътрешно, умозрително....Дали пък Маргарита не е неговата невинна душа?

В този смисъл, любопитно е и наблюдението на един от журналистите в Ню Йорк, който присъствал на един от спектаклите и споделя, че никога не е виждал толкова подъл Фауст в лицето на Кауфман – страстен, нежен и лиричен гласово, но груб и арогантен като държание – изкусен и безсърдечен съблазнител. Всъщност, излиза че коварният демон с ирония, подигравка, цинизъм „прониква“ в човека с лъжливи обещания за божественост и го унищожава физически. Една печална история на съблазънта още от зората на човечеството, още от времето на Адам и Ева.

Съдържание на операта „Фауст“ от Шарл Гуно