138 години от рождението на Никос Казандзакис

“Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, аз съм свободен“. Това пише на гроба на най-големия гръцки писател и мислител на ХХ век Никос Казандзакис.

Казандзакис е роден на 18 февруари преди 138 години, а посланията, които отправя към читателите, остават да живеят в сърцата на милиони хора. За тях разказва Христо Куфов в “Нашият ден“, познавач на Казандзакис и на гръцкия дух, журналист и син на най-задълбочения му преводач на български Георги Куфов.

“Защо е толкова популярен Казандзакис в цял свят? Струва ми се, че романът, който намери световен отзвук, това е “Алексис Зорбас“, но е по-известен като “Зобра гъркът“. Само ще отворя едни скоби и ще ви кажа, дори в пустинята Невада има заведения, някакъв хан, който се казва “Зобра гъркът“. Можете да си представите на каква огромна популярност се радва този герой и този роман. В книгата Казандзакис сякаш намира общата струна, която вибрира в душата на нашето човечество. И това е копнежът на хората по целия свят, без разлика на географската ширина, от свобода. Свободата е нещо, към което гърците имат култ. Това не е от вчера, не е и от онзи ден. Свободата пронизва като червена нишка цялото творчество на Казандзакис, независимо за кой роман става дума. Като започнем от “Капитан Михалис", който има почти автобиографичен характер и свършим с “Рапорт пред Ел Греко“, всички са преводи на моя баща.“

“Трябва да ви кажа, че в Гърция има нещо повече от култ към свободата. Там хората не говорят за свобода, няма да чуете грък, който да говори за свобода. Тя е, те я имат. И те го знаят много добре това. И тъй като тя е естественото състояние гърка от около 3  хиляди години, откакто имаме представа за гърците изобщо. Когато му се отнеме под някаква форма, той буквално като уловена риба започва да се мята, за да се върне инстинктивно към нея. Това е основната разлика между гърците и между целия останал свят. Защото хората в цял свят обичат свободата, но така както гърците я обичат, може би няма друг народ.“

“Гърци и българи си приличат страшно много и в битово отношение, и във фолклора – хората ни, песните ни, кухнята ни. Езиците ни са много близки също, колкото и парадоксално да звучи това. В българския език има 10 хиляди думи, които са заимствани от гръцкия. Като започнете от – таван, балкон, креват, лампа, порта и стигнете дори до думата мутра.“

“Баща ми беше най-свободният човек, когото познавам. Абстрахирам се от това, че беше мой баща. Затова, когато ми задават въпроса – на какво се дължи това необикновено качество на неговите преводи. Отговарям, че има две задължителни условия – едното е да носиш в кръвта си белезите на душевността на народа, чийто език превеждаш. В случая баща ми имаше късмета да е чист грък и това му помагаше много. Все пак това беше матерния му език. Другото необходимо абсолютно задължително условие е да обичаш народа и културата на езика, на който превеждаш, в случая българския. Баща ми обожаваше, обожествяваше български език. Той смяташе, че това е едно изумително чудо и наистина е така. Българският език е изключително богат и понякога си задавам въпроса защо е така. Има още едно условие, трето, условие, Казандзакис, специално, може да бъде преведен от свободен човек, какъвто беше моят баща. Няма друг, който би могъл да го преведе, твърдя и до ден-днешен.“

Разговора можете да чуете от звуковия файл.

Приеман за най-важния гръцки писател и философ на ХХ век, Никос Казандзакис получава световна известност след филмирането на романа му „Алексис Зорбас“ под името „Зорба гъркът“ през 1964 г. с Антъни Куин в главната роля. Казандзакис е номиниран за Нобелова награда за литература в девет различни години.

През октомври 1907 г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 г. следва и философия в известния Колеж дьо Франс в Париж при Анри Бергсон. Тук младият автор развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910 – 1930 г. пише пиеси, стихове и пътеводители. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. Първият роман на Казандзакис „Тода-Раба“ е публикуван на френски, когато той е 51-годишен.

Писателят прекарва много време, работейки в обществения сектор. През 1919 г. става директор на гръцкото Министерство на социалните грижи. Подава оставка от поста през 1927 г. Въпреки че никога не е бил член на Комунистическата партия, през младостта си Казандзакис симпатизира на левите идеи, дори е удостоен с Ленинска награда за мир. Но след тригодишно пътуване в Съветския съюз се разочарова от болшевишките идеи.

Преди Втората световна война Казандзакис се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества в Антиб, Южна Франция. След войната работи като министър в Гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947 – 1948 г. работи за ЮНЕСКО. Умира от левкемия на 26 октомври 1957 г. във Фрайбург, Германия. Тялото му е транспортирано по земя от Фрайбург до Атина, а след това по въздух от Атина до Ираклион, където е погребано в катедралата „Св. Мина“. На гроба на писателя стои голям дървен кръст със следната епитафия: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен“.