За Алдо Николай и неговия път в театъра

Преводачът Огнян Стамболиев представя автора на комедията „Непознатата дама и чиновникът“:

През годините на соца у нас италианецът Алдо Николай (1920-2004) беше сред немногото разрешени за сцената западни автори. През 60-те името му нашумя особено с комедията „Пеперуди, пеперуди“ с участието на незабравимата Таня Масалитинова. После бяха поставени около десетина от неговите общо 75 пиеси (главно комедии), 50 монолога и 3 адаптации на текстове от класиците Луиджи Пирандело и Лопе де Вега. Той наистина бе плодовит автор и неговият театър се приема и днес с еднакъв интерес и възторг, както от интелектуалния елит, така и от широката публика.

Животът му, особено през първата половина, е труден, изпълнен с превратности. Роден в културно семейство, където театърът е на особена почит, още като съвсем малък, той решава какъв ще бъде пътят му. „Знаех от петгодишен, че ще живея само заради театъра. Бях си направил сам малък куклен театър и по цял ден разигравах куклите-герои, като сам си измислях техните истории и реплики... Беше наистина вълнуващо и бих казал, че детството ми премина безоблачно, щастливо, изцяло под знака на Театъра!“...

По късно ще сподели в интервю пред в. „Стампа“: „Наистина, невероятно чудо е това да измисляш живот, хора, събития, истории, сблъсъци, конфликти, да представяш характери и чувства, при това единствено чрез думите, само чрез Словото! Тук има една необикновена магия, която, мисля, че не може да се обясни и изтълкува. Наистина, едва ли има по-голямо удоволствие да създаваш герои и характери, да усещаш как те се раждат и формират пред теб, как се изразяват, как придобиват своята индивидуалност, своето поведение, как не могат да изоставят своята съдба... Да, Театърът е наистина нещо уникално, удивително. Висше творение на Човека!“

По пътя към признанието Алдо Николай минава за две години през арести в родината си, лежи дори в два концлагера в Германия, заради категоричния си отказ да влезе в Съюза на младите италиански фашисти. През 1945 е спасен и извозен до родината си от съветски войници. После следва литература в университета на Торино. Завършва с дипломна работа върху драматургията на Джордж Бърнард Шоу. За кратко преподава старогръцки и латински в лицей в град Лигуре. Дебютира през 1947 г. като драматург с кратката комедия „Щедрото синче“, отличена с премията „Сан Ремо“. Не успява да я получи лично, но на следващите церемонии присъства, а те са може би повече от 20. Като за своя връх в кариерата си счита избирането му за председател на Съвета международната конфедерация на авторските съюзи и създаването на спецкурс, посветен на творчеството му в Колумбийския университет, Ню Йорк.

Но в началото на кариерата си преживява още няколко превратности на съдбата. След премиерата на комедията „Войникът Пичико“ с участието на Джан Мария Волонте (постановка на Стрелер в Милано) е обвинен за „обида към италианската армия“. Пиесата е свалена от цензурата, а Николай е заплашен със съд и затвор. Тогава той излиза смело с контраатака срещу своите цензори и военното министерство. Успява да спечели общественото мнение – публиката обгражда театъра и настоява пиесата да се играе. Този скандал увеличава популярността му.

След втората голяма награда за драматургия – „Сипарио“, на престижното издателство от Милано „Бомпиани“, Алдо Николай е вече признат сред културните среди в Италия. Външното министерство го забелязва и го изпраща като културен аташе в Колумбия, а след това и в Гватемала, където става професор по италиански и литература в университета „Сан Карлос“. За четирите години в тази малка латиноамериканска република написва няколко пиеси, които биват поставени с голям успех в Рим и в „Пиколо театро“ на Джорджо Стрелер, Милано.Завърнал се в Италия, започва работа в РАИ като редактор, сценарист и продуцент. Междувременно адаптира за Радиото редица класически опуси на Балзак, Текери, Достоевски, Стендал, Толстой. По това време е вече известен и в Европа, двете Америки, Япония, дори и в СССР, където големият Евгений Товстогонов поставя пиесата му „Синьор Марио твори пиеса“. През 60-те и 70-те (след като е приет официално от Москва като „критик на буржоазните нрави”?!) е вече и у нас, та и до днес, с поредица успешни постановки на: „Махалото“, „Коктейл“, „Госпожа Стихийно бедствие“, „Червени рози“, „Не си ли яздила камила?“, „Непознатата дама и чиновникът“ и още много други. Просто няма професионална, а също и самодейна българска театрална сцена, където негово слово да не е прозвучало.

С тънка ирония и сдържан песимизъм Алдо Николай изгражда своите сюжети, герои и диалози. Майсторството му е не само при изграждането на оригиналните, бих казал типично негови парадоксални интриги, както и в живите, пълнокръвни образи, но в това, че зад комизма често пъти се крие и едно многообразие на плановете, сред които нерядко и трагизъм. Бих казал, че този необуздан, неподвластен на обичайните закони и рамки театър, изпълнен с много фантазия, с жива, пулсираща енергия, съвсем не е моралистичен като театъра на неговите велики учители – Голдони, Лопе де Вега, Шоу. Тук откриваме следи от италианския неореализъм, от Театъра на Абсурда, но всичко е определено негово, лично „ала Алдо Николай“.

Огнян Стамболиев