Съпругата на израелски министър откри пустинята "благодарение" на коронавируса

Мнозина страдат, че тази година коронавирусът ги арестува у дома. Кореспондентите на БНР в Израел Феня и Искра Декало не знам как се изхитриха и пътуваха и в чужбина това лято, но и се срещнаха с една жена, която е открила красотите на пустинята, която ѝ е под ръка. Макар досега да е била убедена, че истински интересните неща са зад девет земи в десета.

Мария Елкин пристига в Израел на 12 години. Тя е от главния град на Татарстан – Казан. Той е на 90 км от Болгар – средновековната столица на Волжка България. Известната журналистка е и съпруга на един от дългогодишните министри в различни израелски правителства Зеев Елкин. (В момента е министър на висшето образование и водите.)

Най-новото увлечение на Мария е пустинята. Ето какво разказа тя:
„Израелската пустиня наглед е еднотонна, без нюанси. Но когато за пръв път изкачих кратера Рамон, открих, че не прилича на космоса (независимо че там израелските астронавти се подготвят за полет до Марс), а има животни, цветя, растения. Не очаквах, да се влюбя в кратери. Освен това имам „голям талант“ – да се губя. Страхувам се от алпийско изкачване и реших да заобиколя скалата. Докато другите се катереха, реших, че нещата са като в града. Ако три пъти завиеш на дясно, ще се намериш в първоначалната точка. Но не би. Попаднах на непознато място в пустинята, далеч от когото и да е. Под жаркото слънце непрекъснато пиех вода и тя свърши. Бях минала 17 километра, а наоколо нямаше никой. Чувствах се като Робинзон Крузо. В далечината ми се мерна джип. Помислих, че е мираж. Хукнах към него и виках „Спри, спри“. Не знам дали не ме видя, или не искаше да ме види, но се отдалечи. Че го е имало, ме увериха коловозите от гуми. Разбрах, че съм стигнала до път за джипове. Нямах повече нито сила, нито вода. Изчаках час. Видях да се задава друг джип, който идваше. Той спря. Видя, че съм на края на силите си. Телефонът нямаше обхват, за да повикам помощ. В Израел, ако някой е в беда, му се притичват на помощ. Изведе ме от нажежената пустиня до кръстовище, където минаваха повече коли. Това не беше лесно. По каменистата пустиня дори джиповете се движат с около 8 км в час. Най-интересното е, че пристигнах в хотела малко преди останалите хора от групата.

Това бе началото на любовта ми към пустинята Негев (всяка от израелските пустини е различна от останалите). Преди 2 седмици преминах за 5 дни 100 км през нея. Другите участници в похода бяха от 80-годишно възрастно семейство до 12-годишни деца, които вървяха заедно с родителите си. Преживяхме много изпитания. За щастие дъжд нямаше. Дъждът в пустинята (или в областите край нея) не радва хората там. В пустинята стават най-страшните наводнения – няма нищо, което да спре талазите. Но се намират и любители на екстремни преживявания. Наричат се „ловци на наводнения“.

Имам четири деца на различна възраст. Носех вкъщи интересни снимки от моите пътешествия в пустинята. 7-годишният ми син Беня ме попита дали мога да го взема да види нещата с очите си. Съгласих се. Но преди това го подложих на тест за издръжливост по хълмовете край Ерусалим. Доказа, че е жилав и сериозен. Първият му поход бе из Юдейската пустиня. Изкачванията не са толкова стръмни. Пристигнахме от вечерта и наехме шатра при бедуините. Беня много се впечатли от начина им на живот. Не знаеше, че и в наше време има номади. Разглеждаше шатрите и огъня над яма в центъра на бедуинския лагер. Там те варяха техните ароматни чайове от пустини билки и кафе. Пекат месо в дупката. Синът ми попита дали не сме се пренесли с машината на времето? Вечерта му беше весело, но се затрудни със ставането в 4 часа сутринта. Обясних му, че само след час на това място няма да има нищо, защото и бедуините се придвижват. В пустинята хората предпочитат да тръгват много рано, преди да се нагреят пясъците. Плачеше, докато се катерихме по скала, наречена Скалата на тигъра. От там гледката при изгрев към Мъртво море и червеникавата Юдейска пустиня е приказна. Въпреки мрънкането се изкачваше по-леко от мен, а пътят не беше от леките. Бях сигурна, че това е първото и последното му излизане в пустинята. Но като стигнахме вкъщи, той попита: „Кога отиваме пак?“. Вече знаеше какъв е редът и не плачеше. В пустинята всичко е истинско. Чиста е не само природата. Там телефоните нямат обхват и никой не те безпокои. Няма транспорт, освен някой керван с камили или високопроходима техника. Няма и други хора, освен групата, с която си излязъл. Дори да нямаш вкус към медитацията, оставаш за малко сам със собствените си мисли. Въздухът на пустинята предразполага да забравиш за всекидневните прозаични грижи.

Необикновена метаморфоза стана и в поведението на децата ми. И по-големият ми син Ариел, който е на 10 години, пожела да дойде на поход. Бени се чувстваше „опитен катерач“ и помагаше на брат си. Внимателно, ръка за ръка, се спускаха по каменно свлачище.
По-големият чак заплака, а малкият го утешаваше.

Пустинята направи това, което вкъщи не ми се отдава: да се почувстват като екип. Мислех, че пак ще се препират кой е по-силен, по-бърз, по-умен. Пустинята излекуват съперничество между тях. Разбраха, че само заедно могат да напреднат. Замислих се за нещо, описано в Библията: евреите са станали народ благодарение на 40-годишното странстване из пустинята. Това не е преминаване от две географски точки – от Египет до Обетованата земя, които са и доста близки като километри, а преодоляване на пустинята. Оцелели са, като са разчитали един на друг, били са отговорни един за друг.

Малко преди светът да бъде затворен заради коронавируса, си зададох въпроса: Вече съм на 40 години. Кое е нещото, което никога не съм правила и искам да опитам? Сетих се, че не познавам природата. Обиколила съм половината свят, но екскурзиите ми почти никога не са били сред природата. Не ми е била интересна. Реших поне веднъж да видя защо толкова много хора се прехласват по нея.

За пръв път се изкачихме на Карпатите в Украйна. Докато се готвихме и стягахме раниците, се отърсихме от потребителското си мислене. Не гледахме колко повече да вземем, а кое е минималното, без което не можем. Това доста пречисти разглезената ни душа. Сред природата започваш да си мислиш, че не ти си венецът, а тя те направлява. Нямаш власт над облака в пустинята, който прави наводнение. Нито над вятър, предизвикващ пясъчна буря, в която губиш посоката, по която си поел. Има неща, които не можем да предвидим. Такъв е този коронавирус.

Всяка седмица в четвъртък вечерта (въпреки че е вече зима и има и дъждове) потеглям към пустинята.

За тези които смятат, че вкъщи са като в пустиня, по време на локдауна, грешат. Много неща те свързват със света. Например телефонът или интернетът. Усещането не е същото. В пустинята не ползваш техника. Но можеш да погледнеш човека в очите и да разговаряш с него. Затова веднъж седмично решавам да намаля до минимум всичко, което ми е нужно. Усещането да си щастлив и с малко ми е подарък от пустинята. Зарежда ме за цялата седмица.

Вече 28 години съм в Израел и чак в последната, уж „затворническа“ година, стигнах до места, към които никога не съм се стремяла. Досега чаках отпуската, за да се кача на самолета към чуждите държави. Тукашното не ме привличаше. Открих за себе си маршрутите по Голанските възвишения. Изкачвайки се от Галилейското езеро до тях, видях, че много други хора също ги „откриват“. Горе на поляната едва имаше място за моя спален чувал. Не успях да разпъна палатка. Туристите бяха от всички възрасти. Урок е за всеки, който се отнася с пренебрежение към красотата до себе си“, завършва разказа си Мария Елкин пред Феня и Искра Декало, специално за „Покана за пътуване“.