Наталия Иванова и поезията като бинокъл, който дава очи за далечното

С времето човек се учи как да държи бинокъла. Учи се и как да гледа през него. Опитът, който времето ни дава, всъщност ни помага да направим избора от коя страна на въпросния бинокъл предпочитаме да виждаме света – от тази, която ще ни даде ясна представа за случващото се в нас или от тази, която ще поддържа заблудите ни.

Труден е този избор. Още повече, когато мисълта, че разполагаме с времето си, което трябва да изразходим по някакъв поне привидно полезен начин, ни води до паника. Според Наталия Иванова това е споделената трагедия на нашето време. Младата поетеса се занимава именно с нея в дебютната си стихосбирка „Човек с бинокъл“.

„Според мен трябва да се говори за времето и като време, и като епоха. Наистина ние сме изправени точно пред този момент на едновременно притежание на времето и разполагане с всякакви възможности за него, но и не знаем какво да го правим. Точно заради всички тези възможности“, сподели във „Време и половина“ тя.

„Човек с бинокъл“ представлява свободния глас на Наталия. Книгата е побрала стиховете ѝ от последните две години, които вече не говорят за подражанието към големите имена в поезията, а за осъзнатия автора, който иска да се заяви. Искрено и с неподправено светоусещане.

Като повече поети и Наталия пише от малка. За нея всичко започва от тефтерчето на майка ѝ, пълно с авторски стихове. След това нещата тръгват по най-естествения начин. Развиват се в училище с любим учител по български език и литература, много четене на книги, предимно такива преди 89-а година, това продължава и до ден днешен, писане на много текстове и, разбира се, висше образование в специалностите „Журналистика“ и „Преводач-редактор“. За последното все още учи.

Работата на преводача е и това, което буди най-голяма възхита и уважение в Наталия. Това, че всеки език си има собствен триптих я впечатлява. А приликата между превода на художествена литература и поезията за нея е повече от ясна – тя се крие в обличането на чувствата с думи. Поезията превежда емоциите вербално, а преводът си избира конкретен език за това.

Поетеса, журналистка, литературен критик, бъдещ преводач, авторка със сериозен набор от награди, с които би могла да се похвали, Наталия Иванова говори за осъзнаването на собственото авторство, за езика като споделен ресурс и за тънкостите на критическия анализ и трудностите, пред които са изправени литературните критици днес.