В Чили политиците не се ругаят, а изтъкват предимствата си

За първия гост в „Покана за пътуване“, което от 13 септември 2020 има нов час на излъчване – 18,45, пустинята Атакама не е мъглява екзотика в атласа по география, а част от житейския му път.

Чл. кор. проф. Владко Панайотов близо 12 години е въвеждал нови технологии и изобретени от него патенти в мините на Чили, работил е с тамошните хора, пял е с тях, гостувал им е, обикнал ги е. А те са оценили колко много е направил за страната им и президентът го е наградил с най-високия орден, който се дава на чужденци „Бернардо О Хигинс“ с лента.

„Покана за пътуване“ откри проф. Владко Панайотов в родното му село Бяла Черква, Великотърновско, където той събира от санитарна дистанция положителни отзиви за току-що публикуваната трета част от мемоарната му книга „Срещата на две хилядолетия през моя поглед – спотаени мисли, вечните и неумолими въпроси“.

Проф. Владко Панайотов разказва в „Покана за пътуване“ за онова Чили, за което няма да прочетем в Гугъл – как живеят и се веселят хората там, какви са отношенията и ценностите им. И когато човек го слуша направо му се ще да хване самолета и да заживее там. Но за да се заселиш е необходимо правителството да реши, че си нужен на държавата с опита и познанията си.


Ето какво сподели той пред „Покана за пътуване“:
Почти 12 години се трудих в мините на Чили, в техните огромни предприятия, главно в пустинята Атакама. Започването на работа там е изключително сложно, защото Чили е върхът на нашия бранш. Те имат огромни инвестиции и печалби и са най-големият износител на мед в света – 37 процента от добива на планетата. Затова могат да си позволят  всичко най-модерно в техниката.

За да работиш там, министерството трябва да каже, че си безценен кадър. А в една високо образована и интелектуално издигната страна това не е толкова лесно.

През 1989 година представих своя напредничава и екологична технология на Пловдивския панаир. Спечелихме златен медал, а от германската фирма, която беше основният конкурент за отличието, ме поканиха да внедря технологията в обектите им в Латинска Америка.

До този момент въобще не бях излизал извън България и през 1992 година излетях за Чили като представител на Германска фирма. Една ноемврийска утрин пристигнах на летището в Сантяго де Чиле. Там светят две лампи – зелена и червена, ти натискаш бутона и ако се падне червена ти проверяват багажа. На мен се падна зелена, но когато взех да вдигам куфарите, лейтенантът реши да ми помогне. Не можа да ми вдигне багажа.  „Какво толкова носиш?!“.

Отвориха и какво да видят: 10 консерви копърка, 10 консерви русенско варено, кафе мляно, кафене мляно, баници, тутманици, луканки и боб. „Какво е това нещо?! Ами у вас няма какво да се яде“.

Аз съм под влиянието на онази пропаганда, която твърдеше, че в Чили върлува глад след преврата на Пиночет. Вследствие филмите на Михаил Ром и „Работническо дело“ смятах, че отивам в бедна и изпаднала страна. „Няма да ги хвърлям тези неща. Ще си ги нося“, отсякох пред лейтенанта, като знаех колко са скъпи в България. Той пък каза „Тогава когато се връщаш ще ми кажеш какво ти е впечатлението от Чили“.

Ще направя крачка напред и ще добавя, че след 23 години същият този лейтенант, вече генерал и шеф на цялото войнство на летището, когато пристигнахме като делегация от Европейския парламент, той веднага ме позна и се прегърнахме. Всички се учудиха какво общо имам аз с военните там. Той обясни и това беше повод за много закачки.

По пътя за мината „Ел тениенте“, когато разбраха, че има българин, спряхме в едно малко градче Ранкагуа. Отидохме до едно малко хотелче, където били отседнали българските футболисти за световното през 1962 година.
Излезе собственикът и разказа с голяма гордост как ги е посрещнал, как геройски са се представили, първият гол, който са вкарали на унгарците, първата точка. И как понеже кметът на града бил социалист, когато видял, че идват хора от братска България, близка по дух, духовата музика свирела, масите пращели от храна през цялото време. А нашите футболисти се представили много достойно, героично.


Стигнахме в мината, чието име се превежда „Лейтенантът“, там разговорът беше много кратък. Генералният директор каза „Добре дошъл! Ние знаем проблемите, ти знаеш отговорите. Започвай да действаш. Имаш пълна подкрепа, каквото ти е нужно ще бъде осигурено“. На следващия ден имаше конкурс между четирите най-големи фирми в света, немската фирма, чиито представител бях, спечели проекта. И заработихме по моята технология.

В Чили понятието „лъжа“ не съществува. Поемаш цялата отговорност. Ако нещата не станат, плащаш всичко плюс неустойките и загубите. Това те държи в напрежение.
Бях непрекъснато с хората, с които изграждахме инсталациите и съоръженията, въпреки че тогава не знаех испански, а те не искаха да общуват на английски. Наложи ми се всеки ден да уча, да обяснявам основните термини. За кратко време започнахме да се разбираме. За това много ми помогна фактът, че съм музикант. И то от бранша ресторантски музиканти, които свирехме латиноамерикански хитове.

На мен ми направи впечатление, че чилийците са много дружна нация. През обедните почивки, съботите и неделите се събираха и започваха да пеят.
Особено на техния национален празник 18 септември, деня на освобождението им от испанска зависимост, аз бях сред тях, пеехме. Те танцуват едни много специални танци, които приличат на ръченица. Изведнъж в пустинята всички спират и казват „Я, сега, гостът от България, покажи вашите танци какви са“. И аз хващам кърпата и започвам да играя ръченица. След това искат да изпея химна и да им го преведа. После искат да им изпея някоя от най-популярните песни.
Кой знае защо започнах „Черен влак се композира“. И в тази ли песен се разказва за планини, ме попитаха. Не, в нея се пее за любов и то много голяма, изгаряща.