Впечатляваща нова постановка на „Танхойзер“ в Амстердам

„Танхойзер“ на Рихард Вагнер се игра в Националната опера в Амстердам през април в поредица от осем представления. Постановката е нова, дело на известния немски режисьор Кристоф Лой. Изходна точка в концепцията на Лой е неуспешната премиера на „Танхойзер“ в Париж през 1861. Световната премиера на операта е 16 години по-рано в Дрезден. За Париж Вагнер превежда либретото на френски, като преработва значително сцената между Венера и Танхойзер в първа картина. Композиторът също така написва и балетна музика директно след увертюрата. Сцената би трябвало да описва разврата в храма на богинята на любовта. Това е в противоречие с традициите на Парижката опера, тъй като публиката очаква балет в средата на спектакъла. Дързостта на Вагнер разгневява най-вече членовете на парижкия клуб Жокей, включващ елитни аристократи и  влиятелни мъже. Те са по-скоро ухажори на балерините от театъра, отколкото почитатели на оперното изкуство и имат навика след обилна вечеря в ресторант в близост до сградата на операта, да пристигнат в театъра по средата на вечерта, за да се насладят на танцуващите грации. В постановката на „Танхойзер“ по това време балетът отдавна е свършил и членовете на клуба започват да  саботират спектакъла с викове и дори използване на ловджийски свирки. 

В режисурата на Лой се оглеждат обстоятелствата около тази Парижка постановка. Цялата опера протича в един и същ декор, дело на Йоханес Лейакер, изобразяващ  фоайе в парижкия театър. Сценографията е заимствана от картината на Едгар Дега „Foyer de la Danse“. Отношенията между членовете на клуб Жокей и балерините заемат централно място. Във вихрената еротична оргия в първа картина участват именно аристократите от онова отбрано общество и танцьорките – хореографията създава самият Кристоф Лой. По-късно, по време на състезанието на певците във Вартбург, виждаме същите изискани господа лицемерно да демонстрират висок морал и нравствено поведение. Танхойзер е бунтовникът, който нарушава мълчанието. Той е измъчван от раздвоението между тези два свята.

Централната тема в операта е противопоставянето между плътската любов и наслада и извисената, духовна любов. В образите на Венера и Елизабет рефлектира целият спектър на женската природа. В режисурата на Лой те не са едностранчиви, а комплексни образи. Стереотипите на пропадналата и уважаваната жена са наложени от заобикалящия ги свят и лицемерния морал. Както Венера притежава топлина и съпричастност към ближния, така и на Елизабет не ѝ е чужда сексуалността. Двете се срещат в началото на трето действие. Виждаме две жени с обща съдба – те скърбят в очакване на завръщането на своя любим. Венера седи тъжна на рояла, докато Елизабет държи икона и се моли за изкуплението на Танхойзер. Малко по-късно Венера покрива с палтото си безжизненото тяло на Елизабет, а Волфрам отправя прочувствената си песен към Венера – планетата, която наричаме Вечерна звезда.

Танхойзер е представен като артист и музикант – голям роял неизменно присъства в средата на подиума. Венера е шармантна оперна дива - тя е неговата муза в изкуството. Той формира с нея сякаш по-хармоничен съюз. В тази връзка Кристоф Лой споделя: „Светът на Венера е този, в който артистът се чувства удобно. Той изобразява театралния свят, вдъхновяващ композитори и артисти да творят“. От друга страна, Елизабет е също раздвоена между любовта си към Танхойзер и силната си привързаност към Волфрам, който пък изпитва голямо уважение към своя близък приятел.

Всички тези аспекти на човешката натура намират израз в силната режисура на Кристоф Лой, който използва майсторски модерните постановъчни изразни средства: движенията на изпълнителите са изключително раздвижени, драматургично осмислени и много детайлно изработени. В интригата често присъстват допълнителни статисти и персонажи, които в даден момент не би трябвало да са на сцената. Това допълва душевните преживявания на останалите герои и подсилва като цяло драматичния ефект. Всичко, което се случва на подиума, е интересно и завладяващо. Действащите лица са облечени в строги, елегантни вечерни костюми, създадени от Урсула Ренценбринк.

От музикалния аспект на неделното матине на 14 април на първо място бих изтъкнал постиженията на Холандската филхармония, водена от Марк Албрехт. В ръцете на опитния немски диригент богатата Вагнерова партитура прозвуча с голяма красота, романтична изтънченост и драматична дълбочина. Звукът бе подчертано лек, но наситен и с характер. Ансамбловите финали на първите две действия бяха внушително изградени. Запомнящо се бе и въведението към последното действие. Отново блестящ бе хорът на Националната опера с наистина феноменални мъже в сцените с поклонниците. Внушително прозвуча и сцената с пристигането на гостите, в която тромпетите свиреха от първия балкон.

Устремна, страстна и вокално сигурна Венера създаде руското мецосопрано Екатерина Губанова. Нейната сънародничка – Светлана Аксьонова се изяви в другата женска роля, на Елизабет, с великолепен, красиво оцветен глас и ярко сценично присъствие. Немският език и на двете рускини бе предимно вокализиран.
Изключително стилен ландграф на Тюрингия създаде Стивън Милинг с много дълбок, тембрист бас. Датският певец показа и безупречна немска дикция. Даниел Кирх се изяви много убедително в маратонската и много трудна централна роля на Танхойзер - желязно сигурен Вагнеров героичен тенор. Немският певец изпълни впечатляващо дългия разказ за похода на героя до свещения Рим. Най-голям аплауз след финала заслужи младият немски баритон Бьорн Бюргер. С изразителен, лиричен баритон той насити образа на Волфрам с голяма топлина и състрадание към ближния. Младото арменско сопрано Жулиета Алексанян изпя великолепно овчарската песен от първо действие. 

Наистина впечатляващ спектакъл във всичките му компоненти като режисурата на Кристоф Лой дава сериозна заявка за една от най-добрите постановки на годината. Тя поставя летвата високо за предстоящата нова продукция на „Танхойзер“, с която ще се открие тазгодишният фестивал в Байройт.