Музиката на „Джоконда“ на Амилкаре Понкиели звуча в Кралския театър „Ла Моне“ в Брюксел през януари и февруари в поредица от девет представления с два певчески състава. Съдбата отсъжда Понкиели да остане в историята на операта единствено с тази впечатляваща творба, както и с това, че е преподавател по композиция на Пучини и Маскани в Миланската консерватория.
Написана в стила на френската Гранд опера, в Джоконда има по малко от всичко - прекрасни арии, дуети, хорове, ансамбли, великолепен балет. Любопитно е, че през 1979 година спектакъл на „Джоконда“ в Операта на Сан Франциско белязва първото трансатлантическо излъчване на опера по телевизията. Чрез сателитна връзка обедният спектакъл е бил достъпен и за меломаните в Европа. В изпълнението тогава блестят имената на Рената Ското и Лучано Павароти, както и на нашата Маргарита Лилова в ролята на Сляпата.
Дори за оперните стандарти интригата в „Джоконда“ би се наредила в челната класация на най-ужасяващи сценарии: коварен шпионин на инквизицията, омраза, ревност, жажда за отмъщение, шишета с приспивателно и отрова, опожарен кораб, изровено от гроба тяло, трагичен финал. Всичко това на фона на романтичния венециански декор. Добре познатият на брюкселката публика френски режисьор Оливие Пи в никакъв случай не олекотява действието. Напротив, неговият подход е подчертано песимистичен, интригата в операта подтиква режисьора към размисъл върху злото и влиянието на деспотичния политически режим върху съдбите на хората. Постановката е абстрактна, без определена връзка с дадена епоха и географско местоположение. Единствено огромна, злокобна глава на клоун ни подсказва, че се намираме във Венеция, или по-точно под Венеция.
Декорът на Пиер-Андре Вайц изобразява мистериозен, скрит, зловещ подземен свят, разположен под великолепния разкош на града. Тунелите и шахтите са залети от придошлата вода и героите използват столове и маси, за да останат на сухо или да прекосят водата. Помощните елементи на декора се спускат отгоре като символ на смазващата политическа власт. Виждаме общество, в което основни хуманни стойности са погазени - в този мрачен, тайнствен лабиринт властва безскрупулният зъл шпионин Барнаба, който унищожава и последната надежда за щастие и доброта.
Режисьорът Оливие Пи използва умело цялата сцена в широчина, дължина и височина. Декорът постепенно се стеснява към дъното на сцената с цел гласовете по-лесно да преодолеят оркестровата завеса от 80 музиканти. В прочутия "Танц на часовете" плискащите се във водата танцьори се отдават на първичните си желания в една вихрена масова оргия. Еротизмът, характерен белег за постановките на Оливие Пи, присъства и в „Джоконда“, като полуголи и голи статисти и танцьори често съпровождат действието. За по-неподготвения зрител абстрактният подход на режисьора малко трудно създава цялостна представа за творбата, както и за логичната последователност на интригата. В няколко момента преводът на италианския текст в субтитрите не бе буквален, а адаптиран към сценичната реализация.
Вокалният стил на Понкиели съдържа елементи както от късния Верди, така и от ранния веризъм – това прави соловите партии в „Джоконда“ особено привлекателни за певците. В спектакъла на 8 февруари участва първият състав. В изключително богатата и доста трудна централна партия се изяви Беатрис Уриа-Монзон. Френското мецосопрано впечатли с ярко сценично присъствие, дълбок интерпретаторски прочит. Вокалният диапазон на ролята не представляваше проблем за Уриа-Монзон, която има в репертоара си роли като Тоска и Лейди Макбет. За съжаление, вибратото й бе доста широко, което неминуемо се отрази върху красотата на тона и прецизното интониране.
Във втория състав, два дни по-късно, Джоконда изпълни китайката Хуи Хе. Тя притежава впечатляващ по обем и много изравнен спинтов глас. Техниката на сопраното е солидна и вокалът бе много качествен, височините стабилни. Хе изпъкна и с кристално ясна дикция. Може би в дадени моменти липсваше голяма драматична дълбочина, сценичното присъствие на китайката бе малко по-скромно. Интересно е, че и двете певици не притежаваха солидни гръдни тонове, които така успешно биха послужили в партията, като например в голямата ария от последното действие. Невероятен като Енцо Грималдо бе Стефано Ла Кола. Италианският тенор впечатли с много обемен, звучен драматичен глас, оцветен от красив тембър. Певецът с лекота пробиваше и най-плътната оркестрова завеса. Вокален връх в спектакъла бе прекрасно изпълнената ария Cielo e mar!, увенчана от огромен и дълъг си бемол. Запомняща се бе и изявата на Силвия Тро Сантафе в партията на Лаура Адорно. Изпълнението на испанката бе наситено с голяма драматична дълбочина, вокалът й бе много изразителен. Ярък и много убедителен злодей Барнаба сътвори Франко Васало с тъмно оцветен баритон. Интерпретацията на италианеца бе много релефна като особено впечатляващ бе монологът „O monumento!“ – номер, предизвестяващ известното Кредо на Яго от „Отело“ на Верди. Все пак и двете творби имат един и същи либретист - Ариго Бойто.
Ролята на Сляпата изпълни друга китайка, Нинг Лианг, чийто глас бе сравнително лиричен и по-скромен като обем. Певицата изпя с чувство красивата ария Voce di donna. Разгърнатия солистичен екип допълни французинът Жан Тейтген – убедителен като властния Алвизе Бадоеро с подходящ, сурово звучащ, дълбок бас.
Италианският диригент Паоло Кариняни ръководи авторитетно оркестъра на „Ла Моне“ и насити спектакъла с голяма драматична експресивност. Темпата бяха последователни и хомогенни, ансамблите - прецизно изградени, балансът между сцена и оркестър - сигурен. Кариняни би могъл да потърси малко повече нюанси и да настрои по-фино звука на оркестъра в динамично отношение. Чудесно впечатление остави хорът на „Ла Моне“ в изключително богата партия.
В Страстната седмица маестро Григор Паликаров ще отведе публиката с "Немски реквием" от Йоханес Брамс към върховно съпреживяване на Тайната вечеря, в която Христос отправя посланието си за всемирна любов и предсказва смъртта си. Концертът е връхната точка на 24-тия Великденски музикален фестивал в морската ни столица. Григор Паликаров каза в..
16 април Свири Германският симфоничен оркестър, Берлин с диригент Стефан Денев. 3.00 часа – Пол Дюка (1865-1935), Симфонично скерцо "Чиракът магьосник". 3.13 часа – Сергей Рахманинов (1873-1943), Концерт за пиано № 2 в до минор, оп. 18. Солист: Николай Лугански (пиано). 3.48 часа – Сергей Рахманинов (1873-1943), Етюд-картина, оп. 39 № 8. Изпълнява..
Басистът Даниеле Феббо носи джаза в душата си, въпреки че не би се ограничил в стиловете и експериментите с тях. Първият му досег с музиката е случаен и на шега, но се превръща в любов за цял живот. Тази му любов го води до двете му музикални образования – това в Италиански колеж в Рим и това – в Националната музикална академия в София. Неговият основен..
Въпреки, че не живее в България, не лишава българската сцена от своята музика. Jullzie е автор на песни, продуцент и певица в поп, джаз и електронен стил, докосващ със своята искреност и актуален звук. Това обаче, не ограничава нейните интереси и стилове в музиката, които са широко скроени. През последните месеци Jullzie привлече вниманието на..
"Ние сме заедно в това. И ще преминем през него. Докато стоим заедно!" , е простото, но силно верую, което музикантите от "Елейн" (Eleine) следват при записите на актуалния си студиен албум We Shall Remain, сътворен от прекрасни разрушителни сили. Шведската дарк симфоник метъл сензация "Елейн" (Eleine) най-сетне пристига у нас за хедлайн..
"Когато вражеските самолети се появят, политиците ще се крият по мазетата, а летците ще поемат своя кръст", казва съвсем съзнателно по повод войната между..
1170 години след създаването си първата старобългарска азбука продължава да привлича интереса на учените, широката публика и любителите на загадки. В чест..
Художникът Николай Панайотов гостува в "Артефир" с призив да се замислим за "добрата новина" в живота си. "В последните месеци светът е изпълнен..
Ел. поща: hristobotev@bnr.bg