Музиката на „Джоконда“ на Амилкаре Понкиели звуча в Кралския театър „Ла Моне“ в Брюксел през януари и февруари в поредица от девет представления с два певчески състава. Съдбата отсъжда Понкиели да остане в историята на операта единствено с тази впечатляваща творба, както и с това, че е преподавател по композиция на Пучини и Маскани в Миланската консерватория.
Написана в стила на френската Гранд опера, в Джоконда има по малко от всичко - прекрасни арии, дуети, хорове, ансамбли, великолепен балет. Любопитно е, че през 1979 година спектакъл на „Джоконда“ в Операта на Сан Франциско белязва първото трансатлантическо излъчване на опера по телевизията. Чрез сателитна връзка обедният спектакъл е бил достъпен и за меломаните в Европа. В изпълнението тогава блестят имената на Рената Ското и Лучано Павароти, както и на нашата Маргарита Лилова в ролята на Сляпата.
Дори за оперните стандарти интригата в „Джоконда“ би се наредила в челната класация на най-ужасяващи сценарии: коварен шпионин на инквизицията, омраза, ревност, жажда за отмъщение, шишета с приспивателно и отрова, опожарен кораб, изровено от гроба тяло, трагичен финал. Всичко това на фона на романтичния венециански декор. Добре познатият на брюкселката публика френски режисьор Оливие Пи в никакъв случай не олекотява действието. Напротив, неговият подход е подчертано песимистичен, интригата в операта подтиква режисьора към размисъл върху злото и влиянието на деспотичния политически режим върху съдбите на хората. Постановката е абстрактна, без определена връзка с дадена епоха и географско местоположение. Единствено огромна, злокобна глава на клоун ни подсказва, че се намираме във Венеция, или по-точно под Венеция.
Декорът на Пиер-Андре Вайц изобразява мистериозен, скрит, зловещ подземен свят, разположен под великолепния разкош на града. Тунелите и шахтите са залети от придошлата вода и героите използват столове и маси, за да останат на сухо или да прекосят водата. Помощните елементи на декора се спускат отгоре като символ на смазващата политическа власт. Виждаме общество, в което основни хуманни стойности са погазени - в този мрачен, тайнствен лабиринт властва безскрупулният зъл шпионин Барнаба, който унищожава и последната надежда за щастие и доброта.
Режисьорът Оливие Пи използва умело цялата сцена в широчина, дължина и височина. Декорът постепенно се стеснява към дъното на сцената с цел гласовете по-лесно да преодолеят оркестровата завеса от 80 музиканти. В прочутия "Танц на часовете" плискащите се във водата танцьори се отдават на първичните си желания в една вихрена масова оргия. Еротизмът, характерен белег за постановките на Оливие Пи, присъства и в „Джоконда“, като полуголи и голи статисти и танцьори често съпровождат действието. За по-неподготвения зрител абстрактният подход на режисьора малко трудно създава цялостна представа за творбата, както и за логичната последователност на интригата. В няколко момента преводът на италианския текст в субтитрите не бе буквален, а адаптиран към сценичната реализация.
Вокалният стил на Понкиели съдържа елементи както от късния Верди, така и от ранния веризъм – това прави соловите партии в „Джоконда“ особено привлекателни за певците. В спектакъла на 8 февруари участва първият състав. В изключително богатата и доста трудна централна партия се изяви Беатрис Уриа-Монзон. Френското мецосопрано впечатли с ярко сценично присъствие, дълбок интерпретаторски прочит. Вокалният диапазон на ролята не представляваше проблем за Уриа-Монзон, която има в репертоара си роли като Тоска и Лейди Макбет. За съжаление, вибратото й бе доста широко, което неминуемо се отрази върху красотата на тона и прецизното интониране.
Във втория състав, два дни по-късно, Джоконда изпълни китайката Хуи Хе. Тя притежава впечатляващ по обем и много изравнен спинтов глас. Техниката на сопраното е солидна и вокалът бе много качествен, височините стабилни. Хе изпъкна и с кристално ясна дикция. Може би в дадени моменти липсваше голяма драматична дълбочина, сценичното присъствие на китайката бе малко по-скромно. Интересно е, че и двете певици не притежаваха солидни гръдни тонове, които така успешно биха послужили в партията, като например в голямата ария от последното действие.
Невероятен като Енцо Грималдо бе Стефано Ла Кола. Италианският тенор впечатли с много обемен, звучен драматичен глас, оцветен от красив тембър. Певецът с лекота пробиваше и най-плътната оркестрова завеса. Вокален връх в спектакъла бе прекрасно изпълнената ария Cielo e mar!, увенчана от огромен и дълъг си бемол. Запомняща се бе и изявата на Силвия Тро Сантафе в партията на Лаура Адорно. Изпълнението на испанката бе наситено с голяма драматична дълбочина, вокалът й бе много изразителен. Ярък и много убедителен злодей Барнаба сътвори Франко Васало с тъмно оцветен баритон. Интерпретацията на италианеца бе много релефна като особено впечатляващ бе монологът „O monumento!“ – номер, предизвестяващ известното Кредо на Яго от „Отело“ на Верди. Все пак и двете творби имат един и същи либретист - Ариго Бойто.
Ролята на Сляпата изпълни друга китайка, Нинг Лианг, чийто глас бе сравнително лиричен и по-скромен като обем. Певицата изпя с чувство красивата ария Voce di donna. Разгърнатия солистичен екип допълни французинът Жан Тейтген – убедителен като властния Алвизе Бадоеро с подходящ, сурово звучащ, дълбок бас.
Италианският диригент Паоло Кариняни ръководи авторитетно оркестъра на „Ла Моне“ и насити спектакъла с голяма драматична експресивност. Темпата бяха последователни и хомогенни, ансамблите - прецизно изградени, балансът между сцена и оркестър - сигурен. Кариняни би могъл да потърси малко повече нюанси и да настрои по-фино звука на оркестъра в динамично отношение. Чудесно впечатление остави хорът на „Ла Моне“ в изключително богата партия.
В съботната вечер (23 ноември от 20 часа) ще си припомним три спектакъла на Софийската опера. Първият досег на българската публика с "Бохеми" е през 1922 година. Маестро Георги Атанасов ръководи премиерния спектакъл. А ние поглеждаме към друг спектакъл на "Бохеми" от 1955, съхранен в Златния фонд на БНР. В ролята на Рудолфо публиката възторжено..
Тридневният фестивал за некомерсиална камерна съвременна музика "ТрансАрт" ще се проведе за пети път. Ще прозвучи съвременна музика от България и цял свят с авангардни композиции от последните няколко години, както и от последните петдесетилетия. Във фестивала ще вземат участие млади и утвърдени наши и чуждестранни изпълнители. В три вечери на три..
Третият концерт от настоящия сезон 2024/2025 на Симфоничния оркестър на БНР, озаглавен "Тембри и нюанси", представя композицията на Иван Спасов "Епизоди за четири групи тембри", Концерта за виолончело и оркестър в ла минор, оп.129 от Роберт Шуман и Симфония № 5 в ми минор, оп.64 от Пьотр Чайковски. В аванс ви предлагаме да чуете разговора на..
"Опитвам се да правя хубава музика и не искам да слагам някакви ограничения и знаци" – думи на пианиста, композитор, аранжор и диригент Ангел Заберски. Често се сещам за това негово твърдение, и когато слушам композициите му, и когато съм част от публиката му и проследявам вдъхновеното музициране и безспорния професионализъм. Наскоро Ангел..
Музикантите от "Кварто" (Quarto) с пианиста Емануил Иванов ще представят две емблематични творби на Йоханес Брамс и Дмитрий Шостакович – клавирни квинтети от двамата композитори. Емануил Иванов за първи път ще свири двата квинтета. В произведенията на Брамс и Шостакович се открива стремеж за духовен полет и борба за свобода на човешкия дух...
Международният театрален фестивал "Дивадло" в Пилзен e един от най-престижните фестивали, посветени на театралното изкуство в Европа. Фестивалът представя..
Как достъпът до точна и проверена информация влияе на социалното приобщаване и благосъстояние? Може ли да бъде причина за маргинализация и как..
Месецът, посветен на мъжкото здраве, бе анализиран от акад. Чавдар Славов. В мотото на здравната среща в ефир използвахме популярното име на кампанията,..
Ел. поща: hristobotev@bnr.bg