Йелена Васич: Единственият ни страх е да не си свършим работата добре

В началото на годината в „Мрежата“ говорим с двама журналисти – Томаш Белла от Словакия, създател на вестника „Dennik N“ и Йелена Васич от портала KRIK („Вик“) в Сърбия. Общото между тях е, че и двамата се опитват да правят независима журналистика в страни, където това става все по-трудно.
Томаш Белла разказа, че една сутрин вестникът, в който той и колегите му работели, осъмнал купен от местен олигарх. Журналистите не пожелали да продължат да работят за този човек и напуснали редакцията, снимали празния нюзрум и публикували снимката на първа страница. След това основали нов вестник, половината от който е собственост на журналистите, а останалата част – на инвеститори, които обаче се подбират много внимателно. Вестникът „Dennik N” се издържа от даренията на читателите си. Смятам, че в класацията за свобода на словото Словакия ще спадне значително в следващата година, защото, въпреки че структурно картината не е отчайваща, през 2018 г. нашият колега Ян Куцяк и приятелката му бяха убити. Това разтърси страната и промени всичко, смени се и правителството. Има сериозни проблеми, защото няма по-лошо нещо в професията от това да загубиш живота си заради работата, която вършиш. Най-големият въпрос е, че когато медиите не са финансово независими, те трябва да правят това, което някой им каже. Звучи парадоксално, но най-добрият гарант за свобода на словото е финансовата независимост. Затова трябва да научим аудиторията, че новините и репортажите не са безплатни. Това направихме в Словакия и Чехия – опитахме се да обясним на потребителите, че за добрата журналистика трябва да се плаща – например по 5 евро на месец. И това гарантира, че никой не може да повлияе на мнението ни. За нас например, голямо предимство в началото беше, че показахме с примера си тази независимост. Бяхме 50 човека, които напуснахме удобната си сигурна работа в най-големия вестник и създадохме нещо абсолютно непознато, без никакъв финансов гръб, без да знаем дали след 6 месеца ще продължаваме да имаме работа или не. И хората си казаха: „окей, може и да не ви харесвах особено преди, но с това действие се вижда, че се опитвате да направите нещо смело, опитвайки се да останете независими. Не вършите работата заради комфорта в нея, а отстоявате някакви принципи”.
Освен това всеки ден може да правите по нещо, за да убедите обществото да ви вярва. Много медии стигнаха до прозрението, че трябва да се срещат с читателите си, а не да пишат от някаква символична недостижима кула. Затова и ние започнахме да организираме дискусии, да чуваме какво хората мислят. Инициирахме видео формат на фейсбук страницата ни, в който каним читатели и записваме мненията им, говорим с тях.
Йелена Васич разказа как редакцията на медията им е била подслушвана, а жилището на разследваща журналистка, разбито като предупреждение след разобличаване на корупция на високо ниво и че в такива случаи на атаки разчитат на мобилизация и защита от страна на обществото. „КРИК е портал за разследваща журналистика. Името е абревиатура за „Репортажна мрежа срещу престъпления и корупция“. Има и друго значение – на сръбски „КРИК“ означава вик, така че е и игра на думи. Ние искаме да извикаме на нашите читатели какво се случва зад гърбовете им когато говорим за престъпност и корупция в нашата държава.
Основахме портала през април 2015 г. Тогава бяхме едва 5-има журналисти. Напълно независими, искахме да разследваме най-големите играчи, както се казва – онези най-важни и имащи най-голямо влияние политици и престъпници. Оттогава насам успяхме да представим на читателите повече от 50 разследвания и 2 важни бази данни. Сегашното правителство е на власт от 2012 г. Още в началото, когато дойдоха на власт, се опитаха много много силно да задушат независимите медии. И в много отношения, успяха. Например, тук няма обществена медия – радио или телевизия, на която хората могат да имат доверие. Имаме обществена телевизия, но тя е абсолютно под контрола на правителството. Същото е положението с почти всички национални телевизии. Като погледнем към официалните данни за собствеността на медиите, това не би изглеждало така. На хартия изглежда така, че тези медии се притежават от обикновени граждани или бизнесмени. Но отскоро, още повече и от преди, започва да си личи, че хора близки до властта, масово купуват национални телевизии. Такава е ситуацията и с пресата. В Сърбия имаме традиция за това да бъде оказван натиск върху разследващи журналисти. Интересно е, че постоянно биват търсени нови и нови начини за този натиск. Понякога политици инициират клеветнически кампании срещу колеги – изваждане на детайли от личните ни животи, изопачавайки ги, за да изглеждаме зле пред обществото. Най-сериозно е физическото следене и подслушванията. Преди година и половина имахме и още по-плашещ пример за сплашване. Апартаментът на моята колега от КРИК Драгана, която е водещият ни разследващ журналист, беше разбит посред бял ден докато тя е на работа. Когато годеникът ѝ се прибрал, видял че е било тършувано в нейните вещи, но нищо не липсвало, т.е. това очевидно не е бил обир. Или някой се е опитвал да открие нещо или е било послание: „знаем къде живеете и не сте в безопасност дори в домовете си“. Друг вид натиск - постоянно получаваме смъртни заплахи в социалните мрежи и никой не е бил разпитван за тези заплахи досега. Напоследък прилагат и друга тактика – съдебни дела. Например един министър ни съди 4 пъти във връзка с наше разследване, в което хвърлихме светлина върху милионите евро, които притежава.
Как се справяте със страха, има ли го въобще?
Това е труден въпрос, защото може би няма да повярвате на отговора. Ние не се страхуваме, това е нашата работа. Това е все едно да питате пожарникар „как се бори с огъня“. За нас това е нормално ежедневие. Няма страх за нас да разследваме и откриваме на хората истината за престъпността и корупцията в страната. В момента, в който публикуваме някоя история, публиката и обществото са нашите пазители. Защото знаят, че ако нещо се случи с някого от нас, след като сме публикували разкритие, това ще е именно заради това разкритие. За щастие досега не е имало нещо свръхсериозно като покушение например, което да ни накара да се страхуваме. Интересно е, че ние разследваме и организираната престъпност в страната. Това са хората, които са наистина опасни, особено спрямо политиците. Но те не ни притискат. Те са се научили да не подхождат със сила към разследващите журналисти, защото това би им донесло проблеми.
Най-големият страх, който имаме, е да загубим доверието на нашите читатели. Защото това е доверие, общуване и връзки, които сме градили с години. А доверието е нещо, което може да бъде загубено само за 1 ден, ако не си свършиш работата добре. Това е единственият ни страх като екип.
С какво още се сблъскват Томаш и Йелена, как успяват да устоят на заплахите и все пак да запазят принципите на високите журналистически стандарти, чуйте в звуковия файл.