Радост от/на/във вярата

Няма сякаш, пък и едва ли би могло да има, по-подходящо време от годината от времето току преди Рождество Христово, за да се докоснем до най-новата книга на Теодора Димова „Първият рожден ден” и на „Радиоколекцията” по нея, изработена от екип „Драматургични форми“ на програма „Христо Ботев“. Най-подходящо е това време не заради друго, а защото с цялото си същество книгата е обърната към Коледа, взряна е в Коледа, писана е дори, ако щете, заради Коледа. Коледата, Рождеството на Божия Син, е свят ден, който трябва да се ознаменува, длъжни сме да го ознаменуваме. Разбира се, правим го с празнична трапеза, с четенето на Господнята молитва пред всичките ни близки и заедно с всичките ни близки, с прекадяването на стаите и къщата, с изтеглянето на късметите и спазването на постната вечеря, но за Теодора Димова всичко това не е сякаш достатъчно; достатъчното ще е, когато отговорим на Божието въплътяване в човек с текст, който да отвърне на благата вест по същия благовестен начин. Такъв жест е „Първият рожден ден” – благодарност за Боговъплъщението.

Всъщност Теодора Димова извършва нещо, на което от либертианските литературни среди едва ли би се погледнало с добро око, едва ли от тях би се възприело безрезервно – да описва със средствата на литературата евангелската истина. Агностицизмът и атеизмът, както и една повече битова, отколкото същностна вяра така са приклещили съвремието, особено съвремието на Европа, че наистина се чудиш как е възможно с толкова скептицизъм, лаицизъм, че дори и цинизъм да се оформят високи стойности на живеенето, да го бъде човекът не според нормите на материалното и потреблението, а според духовното и възвишеното. Капан, всеобхватен капан... И колко всеобхватен е той, личи във всеки ред на Мишел Уелбек, който, според мен, не е писател на политическите предупреждения и мрачните анти-утопии, а е (о)писател на тъкмо този ръждив капан, сгърчил агностичното общество... 

При Теодора Димова не стоят така нещата, тя е убедена, че вярата е ценност и тъкмо тази ценност тя настоява да утвърди със своите книги. Или, инак изречено, Теодора Димова вярва и вярва не само като редови вярващ, който спазва ритуалите, ходи на черква и се моли пред изображението на Христос, Богородица и светците; тя вярва и като изповеден писател, който с писмото си желае да изяви, заяви и обяви тази своя вяра. И то въпреки знанието ѝ, че вероятно би изглеждала най-малкото наивна, да не кажа нескопосна в очите на възвишено-ироничните интелектуалци-неверници. Когато из Санкт Петербург се разчува, припомня руският литературен историк Павел Басинский, че Лев Толстой променил възгледите си за изкуството, религията и т.н. в посока на християнската вяра, из Санкт Петербург се разчува, че той бил „сошел с ума”. Да, дава си сметка Теодора Димова за възможния порой от сходни подигравки и неразбиране, който би могъл да се изсипе върху нея, от опасността и тя да бъде обявена за загубила ума си. Признава: „Да пишеш за християнската вяра в XXI век е трудна, неблагодарна и пагубна писателска стратегия. Но за мен – единствено смислената.” Май по същия начин както в първите дни на християнството е трябвало да си готов за изпитания, да те подложат на изпитания, на изпитания и изтезания, за да защитиш вярата си, така и днес трябва да си готов за същото, за да докажеш и защитиш вярата си.

Теодора Димова обаче приема тази опасност, привлича я върху себе си, не се страхува да носи този кръст, защото така е в християнството – всеки си носи кръста. А нейният е да инкрустира в литературната сграда евангелската истина по един същностно литературен начин, тоест изящно и красиво. Казвал съм го много пъти, но няма да ми омръзне да го казвам и приказвам отново: онова, което тя прави в територията на литературата, е уникално по своето съдържание и по своя залог – да говори за Евангелието по литературен начин без да го поставя под съмнение, без да го ревизира. Ние знаем какви ли не романи, където се излага било „Евангелие според Пилат”, било „Евангелие според Мария Магдалена”, било „Евангелие според Юда”, Жозе Сарамагу написа дори „Евангелие според Иисус Христос”, а Никос Казандзакис – „Последното изкушение” (от тази перспектива погледнато „Майстора и Маргарита” е също донякъде алтернативен прочит на евангелския текст). Никой обаче, никой писател, поне доколкото на мен ми е известно, не пише „Евангелие според Евангелието”. Е, нашата Теодора Димова го прави, българката Теодора Димова пише на български език Евангелие според Евангелието. И го пише с блестящ стил…
Тази книга е писана заради радост и с радост, за да зарадва и нас, защото – вярвам в това – радостта на вярата, радостта от вярата, радостта във вярата ще спаси света...