„Пътят към София”, радиоспектакъл в две части по едноименния роман на Стефан Дичев – 2 и 3 март, 16 часа

Изобразил проникновено видни исторически личности – „За свободата” и величави събития от нашата и световната истории – „Пътят към София”, „Ескадронът”, „Крепости”, „В лабиринта”, „Среща на силите”, „Подземията на Сен Жан д`Акр” „Завоевателят на миражите”, Стефан Дичев е и автор на известни творби за юноши – „Рали”, „Младостта на Раковски” и други. Издаван и превеждан многократно.

Лиляна Дичева: Бях на 16 години, когато се влюбих в него. Преди това просто нямам биография. През 1944 г., когато започнаха големите бомбардировки, се изнесохме, евакуирахме се и заминахме в Търново с цялото семейство. Баща ми изнесе и болницата в Търново. В Търново се беше евакуирал и Стефан Дичев. Там, на един купон се запознахме с него. После се оженихме. Той беше по-голям от мен с девет години. Аз изкарах с него и службата му. Едно време военната служба беше много тежка. Първо с най-грозните униформи на света, стари. Зимно време ги караха да правят походи по 40 – 50 км. Той се връщаше с разранени крака и аз всеки ден след академията тичах на „Четвърти километър” да му нося витамини и ядене от вкъщи. Аз много съм му помагала и той също ми е помагал. Не сме били двама художници или двама писатели, че да се съревноваваме. Той много обичаше живописта. Насърчаваше ме и много разбираше от изкуство. Когато отивахме в чужбина, първо двамата отивахме в някой музей да гледаме художниците. Това много ни свързваше. Аз пък много обичах литературата. Много му помагах. Той не знаеше езици и аз съм му превела една планина от книги за неговите исторически романи и драми, които трябваше да бъдат с много точни факти. Много си помагахме, но понякога се и карахме. Ако той не хареса нещо, аз два дни се сърдя, после си поправям картината. Аз като не му харесам нещо, той започва да вика. Аз казвам: „Няма да ти го преписвам повече на машина” и така, докато се сдобрим след два дни. Но препоръчвам на всички да мислят така за съпруга си като за най-добрия си приятел. Винаги има кризи, лоши моменти, но се случва с всички хора, разбира се.

Йордан Радичков: Стефан Дичев обичаше да се рови в Историята и това му доставяше огромно удоволствие. Обичаше да разказва сюжетите си по много странен начин. Стефан работеше върху книгата си за Александър Македонски. Веднъж на плажа той разказа как е замислил книгата си и за по-голяма яснота прибягна до един чертеж върху пясъка. Чертаеше с пръчка, направи кръг, раздели кръга на много вътрешни части, обяснявайки връзките между тях. Всъщност това беше структурата или архитектурата на книгата - архитектура, сложна и мъчна за разбиране.
Стефан беше добър и незлоблив човек, не зная как би живял днес в това наше злобно време. Може би щеше да търси отново убежище в Историята...

Станка Пенчева: Когато накрая смутните времена отминат, надявам се да има кой да оцени добронамерено, но безпристрастно - стойността на всеки творец, на всяка творба от изминалите десетилетия. И ще оцелее истинското. Вярвам, че написаното от Стефан Дичев ще бъде претеглено на справедливи везни, за да остане като достояние на българската култура. В епохата на казионен патриотизъм той сътвори трагичните и човечни образи на най-големите българи. В неговите томове думите свобода и отечество звучат автентично и съкровено, незасегнати от моди и конюнктури...

Драматизация: Тодор Иванов
Режисьор: Петко Радилов
Участват артистите: Стефан Данаилов, Антоний Генов, Меглена Караламбова, Борис Луканов, Илия Караиванов, Петър Гюров, Коста Цонев, Стефан Илиев, Любомир Младенов, Георги Новаков, Вера Караламбова и други.