Особените сезони на Рей Бредбъри в Club Silencio на „Аларма”: „Сбогом, лято” или „Вино от глухарчета” половин век по-късно

публикувано на 01.11.10 в 11:45

Специално издание на Club Silencio на „Аларма” по повод неочакваното (или дългоочаквано, зависи от гледната точка) „циганско лято”.

Снимка: Цветан Цветанов

Странно наистина - може би един ден, когато децата на нашите деца разтворят „Вино от глухарчета” или „Сбогом, лято” (или „Гробище за лунатици”, „Смъртта е занимание самотно”, или който и да било роман или сборник с разкази на Бредбъри), в техния свят тези истории действително ще изглеждат като фантастика. Но за всички нас, които добре помним времената, когато на земята все още имаше четири сезона и най-хубавото (а понякога и най-тъжното) нещо на този свят бяха преходите между тях, Бредбъри е и си остава преди всичко поет - един от най-добрите в американската литература от ХХ и началото на ХХІ век. Този чудноват магьосник на словото, тази Машина на времето, дори днес, на пределната възраст на героя си полковник Фрийли от „Вино от глухарчета”, продължава да кара колело и да изпада в удивление пред прага на новия ден, което е (виж послеслова към „Сбогом, лято”, красноречиво озаглавен „Колко е важно да бъдеш стъписан”) и тайната на неостаряването, или поне на остаряването с мярка, на което малцина хора, пък и книги, са способни.

„Сбогом, лято”, роман за войната между децата и старците (на фона на вездесъщата часовникова кула) и за тайната на живота, ако трябва да сме прецизни, не е точно преднамерено продължение на „Вино от глухарчета”… Въпреки че се нарежда сред малцината успешни „продължения” в световната литература (като втория том на „Дон Кихот”, „Залезът” на Хелър и пр.)… Истината всъщност е малко по-голяма и малко по-трудна за осмисляне, но не и невъзможна - тази тънка книжка, едва надхвърляща 150 страници, през всичките тези 50 години е живяла у автора си и дори отвреме-навреме е давала индикации, че ще се роди - например епизодът със съня на Дъг Споулдинг за смъртта като отплаващ с почести кораб съществува и като отделен разказ и е включен в сборника „Рей Бредбъри: 100 разказа”, който излезе преди около две години у нас в поредицата на „Бард”.

(Тук може би е добре да отворим една скоба, че в този сборник влизат и други такива „отделни” разкази като „Машина за щастие” (епизодът с изобретението на Лио Ауфман от „Вино от глухарчета”), „Сбирка”, „Чичо Айнар” и „Пътешественичката” (изгубени епизоди от романа „От прахта родени”) и т.н., което ни дава и една по-цялостна представа за генезиса на романите на Бредбъри…)

А и както беше казал друг един американски поет, набеден от критиката за фантаст, „времето е най-простото нещо” – значи, Машината на времето Бредбъри може да ни разкаже своята история за края на „лято хилядо деветстотин двайсет и девето” така, сякаш наистина от „лято хилядо деветстотин двайсет и осмо” е минала точно една астрономическа година, а не цял един живот. В смяната на сезоните в Грийн Таун, Илинойс (и във всички подобни малки градчета в творчеството на Бредбъри, в които има часовникова кула, къщи с призраци и нощни роднини, дере или някакъв друг пущинак насред цивилизацията и банда ненаситни за живот 12-годишни хлапета) „Сбогом, лято” е не толкова продължение, колкото свързващо звено между „Вино от глухарчета” и някои „по-есенни” романи от старо и ново време, каквито са „Дървото на вси светии” и „От прахта родени”. А на онези от нас, които „голямата литература” дотам е отдалечила от живота и естеството, че да започнат да си задават въпроси относно „наивността” и „отживялостта” на разказите и романите на Бредбъри, можем само да пожелаем когато припознаят собственото си лице в лицето на някой самонадеян хлапак, това да не е прекалено късно, както при председателя на училищното настоятелство Калвин С. Куотърмейн на финала на „Сбогом, лято”…

По публикацията работи: Цветан Цветанов