Концертът на канадския дарк-кънтри поет Олдсийд на „Аларма Пънк Джаз 4” се мести от Второ в Първо студио на БНР поради големия интерес

Фестивалът за алтернативна музика на програма „Христо Ботев” започна в петък в Чешкия център с представяне на новите песни на „Давид Проджект” - за първи път пред българска публика, а от днес до събота продължава с пълна пара в Първо студио на БНР, обновения „Бекстейдж”, кино „Влайкова” и в Борисовата градина. Хедлайнери на есенното издание на „Аларма Пънк Джаз”: Пънкарите се броят наесен!” са хърватските пост-рокери Man Zero, а сред почетните участия можем да изброим Help Me Jones, „Джендема”, “Jaболко за Даскалот” (скопска прогресив-джаз банда, свирила, между другото, и с Били Гулд от Faith No More), и канадският поет с китара Олдсийд. Концертът му, заявен за днес във Второ студио на БНР, се мести в Първо поради големия интерес, който предполага и доста повече публика.
Олдсийд, който е роден в Уинипег под името Крейг Биеринг, понастоящем живее в малко градче близо до Франкфурт, наброяващо едва 500 души, но съвсем не се смята за уседнал. Просто няма как - с турнета от по 150 концерта годишно! Музиката му може да бъде наречена и дарк-кънтри, пост-пънк-кънтри, и алтернативен фолк-рок, и както си пожелаете - това няма особено значение. По-важното е, че в нея ги има и Уили Нелсън, и Чадборн, и Ленърд Коен, и духът на Джони Кеш, без това да я прави по-малко авторска, уникална, и най-вече искрена - най-важното й измерение, когато един поет с китара се изправи пред отбрана (или многохилядна) публика. Олдсийд ще изнесе концерта си на 4 октомври от 21.00 ч. в Първо студио на БНР, а междувременно ние разговаряме с него…
Може би да започнем с начина, по който твоята музика комуникира с публиката. Защото ето – от една страна имаме налице класическата ситуация на „странстващия трубадур”, на човека, пътуващ само със своята китара, и от друга: песни, които на пръв поглед са доста изчистени, дори минималистични, без излишни усложнения, сола и пр. Но като се заслушаш в тях усещаш океана, който бушува под повърхността (или „който отразява небето”, ако трябва да цитираме конкретна твоя песен)…
Лично за мен идеята да се превърна от Крейг Биеринг, свирещ в различни банди, в Олдсийд - поета с китара - е едно съвсем прагматично решение. Просто сам човек с китара пътува много по-лесно… Иначе: от гледна точка на писането на музика мога да кажа, че съм един вид минималист, защото никога не съм се интересувал от сложните начини на комуникация, от самоцелните привеждания на доказателства колко хубави сола мога да изсвиря и т.н. Но това, което винаги е било най-важно за мен в тази ситуация, е мястото, което оставям за публиката да участва самата тя в доизграждането на песента. Защото аз самият обичам да слушам музика по този начин – изведнъж се усещаш, че просто тананикайки си в къщи, добавяш някаква вокална хармония към твоя любима песен; тази вокална хармония не съществува в оригинала, но си я усетил, защото авторът е оставил място за нея. Има музика, която те изстрелва с ритник – като музиката на Запа или „Ръш”: много ги обичам, но при тях няма място за „доизмисляне” от страна на слушателя. Докато в ситуацията на поета с китара можеш да оставиш такова място колкото си искаш.
Можем ли да кажем същото и за текстовете ти? Защото във фолкмузиката участието на слушателя винаги е важно…
Писането на песни, на текстове винаги е проклятие. Опитвам се да не мисля толкова върху тази страна от творчеството си, да не я анализирам прекомерно. Когато пиша песни, не се опитвам да „съживявам” или да „възсъздавам” дадена традиция – по скоро се оставям на потока на съзнанието, доколкото е възможно. За мен собствените ми песни могат да носят различно значение всяка вечер, когато ги свиря. Те се променят – и в начина, по който ги свиря, и в значението, което придобиват думите лично за мен. С песните си аз не се опитвам да кажа едно единствено нещо, да предам едно послание, а напротив – както при писането на музика, така и с текстовете, обичам да оставям място за интерпретация у слушателя.
Песните ти носят топлота и усещане за физически контакт с музиката. Нещо повече – те натъжават или разведряват по един изключително позитивен начин, който слава богу няма нищо общо с пропагандата „да бъдем позитивни”, която ни залива отвсякъде…
Хм, аз смятам себе си за доста цинична особа – колкото и да ми се иска да мисля, че не съм. Винаги, когато се опитвам да кажа нещо искрено, нещо отговорно, от само себе си идват всичките тирета и кавички, създаващи впечатлението, че просто се шегувам. И мисля, че тази ми особеност способства за създаването на песни, отворени към интерпретация. Аз не излизам на сцената, за да предавам послания в крайна сметка, а за да общувам с публиката.
А местата, на които обичаш да свириш?
Ще отговоря така: обичам да свиря там, където публиката е с мен – ако се случи това да е в банята, то любимото ми място е банята. Ако се случи да е църква, то църквата е любимото ми място. Ако се случи в пънкарски клуб, то пънкарският клуб е мястото.

(Интервюто е публикувано и в сп. Паралели)

понеделник, 4 октомври от 21.30 часа