„Проект Жлуст” в „Звуково изобразяване на града” на „Аларма”

Така звучи химнът на „Аларма пънк джаз”, писан от „Жлуст” – запис от концерта на квинтета в Първо студио този април.

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Четвъртата седмица от ретроспективата на „Аларма пънк джаз” започва с… едни младежи, които свирят балканска музика. Само че от онази „балканска музика”, която няма нищо общо със западния стереотип Брегович-Гуча-„Балкански коне”, и съдържа в себе си както „фината настройка”, така и здравия ритник срещу всичко пошло и неискрено в света на шоубизнеса.
„Проект Жлуст” е творческо сформирование, наброяващо от четирима до четиридесетима не разбойници, а истински обиграни музиканти с голям опит в областта на съвременната камерна музика, фрий джаза, балканския фолклор, прогресив-рока, композирането на филмова музика, студийния звукозапис и дори електронния авангард (неслучайно голяма част от музикантите от „Жлуст” участват и в представленията на живо на ембиънт-чародея Кирил Джайковски). Започват през 1998г. под името FOSS – тогава като квартет: Джиян Емин (валдхорна и клавишни), Иван Бейков (контрабас), Михаил Парушев (барабани) и Газменд Бериша (цигулка), за да стигнат към края на първата декада на XIX-ия век до съвместни албуми с Македонската филхармония (където Емин и Бейков така и така си свирят). Интересен е фактът, че радиото има своето знаково място в историята на „Жлуст” – първият им концерт пред публика се предава пряко от „Канал 103” – култовата сред младежта станция за алтернативна музика, традиционен медиен партньор на всички важни музикални, театрални и филмови фестивали в Македония. И това, че първият им концерт в България на „Аларма пънк джаз” също се предаваше пряко в ефир е повече от добър знак за бъдещите им гостувания у нас. Голямото семейство „Жлуст” включва музиканти с различно потекло, различен етнически бекграунд и различна история – нюйоркски французин на виолата – Оливие Самуилян (спътник в живота на режисьорката Теона Митевска, в чиито филми звучи музиката на „Жлуст”), българин, и то не кой да е, а Мишо Йосифов, циганин с албанско потекло (Газменд Бериша, един от тримата най-интересни цигулари, раждали се на Балканите през последния половин век наред с Баланеску и Лайко Феликс). И освен към различни култури това голямо семейство е отворено и към различни творчески инвенции и идеи за музиката. Някои си отиват от него за по няколко години, идват нови хора, постоянно нещо се мени, но живецът, който музиката на „Жлуст” дава, си остава. За цялата тази невероятна творческа вселена разговаряме с валдхорниста Джиян Емин, човек носещ в себе си (дори генетично) по нещичко от всички култури тук на Балканите, и именно поради това истински „посланик на балканската музика”, нямащ нищо общо с онези, които от десетилетия я продават на Запада за пари, претендирайки че правят изкуство.

„Жлуст” започва в края на 90-те като квартет. Като се обърнеш назад и проследиш историята на групата, която е доста пъстра и откъм личности, и откъм обрати, константите ли натежават повече, или променливите величини?
Първият официален концерт под името „Проект Жлуст” го направихме през 2000г. Публиката вече ни познаваше – нас, музикантите от „Жлуст”. Аз тогава работех с Бодан Арсовски, и до днес един от най-големите македонски джаз музиканти – басиста на „Леб и сол”, Бейков свиреше бас в „Архангел”, Мишко, тогавашният ни барабанист беше работил с Влатко Стефановски. Така че публиката навярно вече имаше някои свои изградени очаквания, че това, което ще чуе, ще бъде нещо експериментално. Да, експериментално беше, но мисля, че никой не беше познал какво точно ще се пръкне – т.е. изненадахме и публиката, и себе си. И това го има и до днес – характерно за „Жлуст” е, че звукът ни непрекъснато се мени: и като избор на инструменти, и като брой на хора, и като методи на композиране. Е, сега аз като го казвам всичко това, може да изглежда, че концепцията за „променливостта” е нещо, което съзнателно следваме. Но не – мисля, че всичко си идва по естествения начин: както човек се мени през годините, както времето се мени, така се мени и музиката ни. Ето, накрая съвсем естествено си пораснахме до големината на един камерен оркестър за нова музика – от осем, десет, че и повече души, съвсем различен от първоначалния квартет.
Към тези „осем, десет, че и повече души” от няколко години насам броим и Мишо Йосифов. Къде се пресякоха пътищата ви с него?
Мишо дойде в „Жлуст” по препоръка на барабаниста ни Гоце Стефковски – срещнали се на фестивал в Русе, свирили заедно на някакъв сешън и Гоце страшно се впечатлил. Така че го поканихме за един съвместен концерт в Скопие – спомням си и датата: 22 януари 2006 г. И мога да кажа, че рядко съм срещал такива музиканти, които така, от първия път „да влязат във филма”, сякаш цял живот са свирили тази музика. После го поканихме още веднъж, през април същата година, на Дните на македонската музика. И след този втори концерт вече беше ясно, че това е човекът за нас – и то не само като гост музикант, а като постоянен член на „Жлуст”. Няколко месеца по-късно свирихме с Мишо и на Exit в Нови Сад, после той участва и на концерта на „Жлуст” с Македонската филхармония и в студийните ни записи – човек рядко може да срещне такива музиканти като Мишо.
Като си говорим за различните съставки на музиката на „Жлуст” – от камерната музика до джаза и прогресив-рока, никога не бива да пропускаме фолклорния елемент – едновременно много силно вкоренен в пиесите ви, и изцяло извън клишетата за „балканско”…
Аз смятам, че е изключително вулгарно да използваш фолклорната музика, тази, която е съществувала от векове, по начина, по който го правят в някои „етно проекти”, не знам и аз как точно да ги нарека. Защото тази директна употреба, или направо злоупотреба на фолклорни мотиви или на цели песни, унищожава музиката. Вулгарно и безобразно е да вземеш например „Йовано, Йованке” и да я изсвириш на електрическа китара с дисторжън, както е модерно да се прави днес. Значи, за да се захванеш да обработваш изворния фолклор, ти наистина трябва да си живял с него няколко десетилетия. Ние не смятаме себе си за чак толкова големи специалисти, които да имат основанието да обработват фолклорната музика и затова избягваме да го правим. А тези мотиви в нашите авторски композиции, които приличат по някакъв начин на фолклор, мисля, че идват съвсем природно, защото тази традиция е заложена в гените ни и малко или повече влияе, дори на подсъзнателно ниво, на нашето светоусещане.
Едно от нещата, които правят впечатление при вас още от първото слушане, е екипната работа – и на етап композиране, и при представянето на проекта на сцена. В „Жлуст” определено страните от модела „лидер / наемници”, който е разрушил множество групи и в света на джаза, и в света на рокендрола…
Ами, не знам. Навярно сме късметлии, защото се познаваме още от деца, от училище. Музиката ни започна заедно с приятелството – с Бейков и с Мишко преди „Жлуст” сме свирили и по сватби, и по рокендрол клубове и навсякъде. И най-вероятно именно приятелството ни, от което се роди и „Жлуст”, е в основата на това в групата да няма потребност за лидерство, егоизъм и други такива, които разрушават много музикални формации. Още от самото начало имахме сякаш съзнанието, че не сме се събрали да градим кариера като солисти, а да обединим всичките си „солистки кариери” в нещо по-голямо, което се нарича „Жлуст”. Междувременно всеки от нас свири и в други проекти, и солови албуми издаваме, но и до ден днешен членовете на „Жлуст” влагаме най-много творчески усилия именно в тази музика, която създаваме заедно.
Казваш за цигуларя ви Газменд Бериша, че „има много музика в себе си”. След четири албума на „Жлуст” аз лично мога да добавя същото и за тебе, и за Иван Бейков, и за всички вас. И при все това вие не преставате да се интересувате и от обработки на „световната класика”. Спомням си един ваш концертен цикъл с клубни вечери, посветени на музиката „Пинк Флойд”, Джими Хендрикс, Джанго Райнхард, Телониъс Монк…
Да, това беше още през 2005 година. Знаеш ли, колкото и да изглежда, че в Скопие се правят много фестивали и т.н., клубният живот сякаш не е достатъчно застъпен. Имам предвид, че не се свири достатъчно авторска музика по клубовете. И с тези кавър-вечери, нека ги наречем така, ние искахме да обърнем внимание на хората, че дори кавър-версиите не трябва да се правят по идиотския начин, по който се правят – copy/paste, а като вземеш песен от някой великан, каквито са Джанго Райнхард или Телониъс Монк, ти трябва да вложиш своя опит, себе си, един вид, в нея. Да заслужиш да я свириш.
Самият ти си по баща наполовина турчин и наполовина циганин, а по майка босненец. Роден си и живееш в Македония. Говориш и албански, понеже си отраснал заедно с албанци… Кога се чувстваш „чужденец”, и кога „свой”?
Винаги съм общувал много непосредствено и с македонци, и с албанци, и с турци, и с цигани, защото съм видял и опознал „отвътре” всичките тези народи с традициите и обичаите им, с начина им на живот. Но мисля, че на първо място човек трябва да е отворен към различните. Имам предвид, че самият аз познавам много хора – също като мен от смесено потекло – които съвсем не са толкова отворени и позитивно настроени към „другия”. Главното за мен е да знаеш кой си и какво искаш от живота, като едновременно с това цениш и това, което другите около теб имат, представляват или са постигнали.

(Материалът е публикуван и в сп. ЛИК)

Във втората част на предаването ще слушаме запис от първия радио концерт на група „КСЕтофон”. Поводът е участието на „КСЕтофон” на фестивала „Нищо подобно” в Стрелча на 28 този месец. Фестивал, който като основни медийни партньори ще записваме и излъчваме в „Аларма” по програма „Христо Ботев” и чиито водещи ще бъдат познати гласове от „Аларма”.

Между другото, използваме случая да публикуваме и сюрреалистичната биография на група „КСЕтофон”, писана не от кого да е, а от самия Радослав Чичев:
„Рецепта за група КсеТофон. Плей. Ксения вече е в касетофона, остави я да се завърти едно хубаво. Докато се върти започва да издава звуци, които се превръщат в музика. После слагаш една щипка бас и се появява един Ангел, който прилича на птицата Додов, след 45 оборота ухото потъва под китарата на Любо, сипейки се в момента като Брашненков. Щом получиш определената звукова смес, остави я хубаво да бухне в теб, след което я изяж на бавни парчета едно по едно. Всяко има различен звук. Вкусовите ти рецептори ще усетят лек привкус на самобитен бард с лек морски бриз, подсолен деликатно от социалната действителност. Както знаем небцето на всеки е различно, така че при всеки усещането ще е уникално. Едно е сигурно - отдавна не сте яли нещо толкова хубаво домашно измайсторено”.

А на самия финал на „Аларма” очаквайте и новини за друга една предстояща пънк-джаз инициатива, с която си партнираме – концерта на камерния немски ансамбъл за ска-пънк Yellow Cap в „Маймунарника” на 3 септември.

Споделете

„Проект Жлуст” в „Звуково изобразяване на града” на „Аларма”

Брайл ФМ навърши 10 години

Пространството на книгата

Изкуственият интелект отново повдига въпроса какви сме ние

Музикалната метафора като лечение с Цвета Ботева

Валентина Радинска с премиера на книгата "Синът ми Степан"

Между страха и истината – или къде е Дявола?

Валерий Пощаров – човекът на пиедестал

"Лешникови градини" на Хайри Хамдан – пред читателите в Пловдив

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР