Звезден експрес на вълните на руската душа

В днешното издание на Звездния експрес ще представим две големи личности на руската култура. Първият никога не си е и помислял, че може да бъде „звезда” – той просто не може да диша, ако не пише. Вторият безспорно е звезда от съвременните концертни сцени, но блясъкът на популярността за него е последното, което има значение. И двамата са почти лишени от суета – може би защото са преживели неща, които не бихте пожелали на никого...
Днес ще се опитаме да разкажем историите на писателя Юз Алешковски и виолончелиста Миша Майски. Единият остава руски творец през целия си живот. Другият – Майски, казва, че никога не се е чувствал в Русия като у дома си. „Аз съм гражданин на света – роден съм в Латвия, учил съм в Русия, преди повече от 3 десетилетия заминах за Израел, повечето от времето живея в Белгия. Жена ми е американка, дъщеря ми е родена в Париж, синът – в Брюксел. Свиря на италианско виолончело с френски лъкове и немски струни. Карам японска кола, часовникът ми е швейцарски, а любимото бижу – индийско, но много обичам руската литература, музика, изкуство и онова, което тъй красиво наричат „руска душа”...”
Дали „руската душа” е най-важното общо между днешните ни герои – Майски и Алешковски? Може би тя и освен нея – още нещо: способността да устоят, въпреки всичко...

Йосиф Ефимович Алешковски, по-известен като Юз Алешковски, е роден на 21 септември 1929 в Красноярск. Скоро след това семейството му се мести в Москва, следва Великата отечествена война и евакуация. През 1947 Алешковски е призован в армията. Разпределен е на служба във флота. През 1950 е осъден и пратен в лагер.
Години по-късно съвсем честно обяснява какво се е случило: „Много хора смятат, че съм бил политически затворник. Нищо подобно: бях обикновен криминален престъпник – моряк, осъден за това, че в пияно състояние подкарах колата на секретаря на краевия комитет на Партията. Направих го, защото закъснявах за влака, който трябваше да ни закара да воюваме в Корея, но тогава не знаех къде отива този влак. Просто трябваше да се явя, а се напих и закъснявах. Осъдиха ме по два члена: за хулиганство – тоест за кражбата на автомобила; и за оказване на съпротива на морските патрули. За това ми дадоха четири години затвор. А в лагера – от мъка, от самота, от неволята, в която се чувстваш като див звяр, дори когато не мислиш за нищо, започнах да съчинявам песнички... Но да ги слушате една след друга е малко скучно – откровено признава самият автор – затова ще ги редувам с отговорите си на ваши въпроси...” Така провежда повечето срещи с руски почитатели Юз Алешковски – редува популярните си песни с разговори. А залите са винаги препълнени – защото той е поетът, определен като „феноменален синтез на руската печал и сарказъм”. Защото е „излязъл от затворническата ватенка” и защото всяка негова публична изява – от първата до последната фраза, е съпроводена от смях. Словото му е истинска наслада за рускоезичните. Всъщност, той вече три десетилетия живее в Америка – в щата Кънектикът, но и до днес е „на вие” с английския език. В интервю по повод 80-тия му рожден ден за списание „Итоги” Юз Алешковски признава: „Изобщо не го знам (английския). Понякога съжалявам за това. Когато пристигнахме в Америка, казах на жена си: дай да вляза за три месеца в затвора и ще изляза оттам истински американец. Утопични мечти! В душата си се страхувах, че ако науча английски, ще забравя литературния руски език и ще остана без ръце, без призвание... Аз пиша за Русия... Америка изобщо не ме интересува. Русия – това е фонът на моя живот, на моите настроения, философски размисли, спомени. Запасът от впечатления ще ми стигне за няколко живота...”
На 21 септември 2009 Юз Алешковски навърши 80 години. За онези, които познават творчеството му, това звучи невероятно, но времето е неумолимо. Във връзка с годишнината му излезе книгата „Предпоследният живот. Записки на късметлията”, която предизвика различни оценки, например тази на Евгений Лесин: „...Пред нас е вторият том на „Мъртви души”, но написан от Юз Алешковски”. Друг руски критик – Юрий Володарски, отбеляза: „Въпреки всичките си (преди всичко стилистични) достойнства „Предпоследният живот” е част от миналото. От онази добре позната епоха, когато интелигенцията пееше лагерни песни и тихо ненавиждаше съветската власт. Днешният живот е много по-сложен, но това вече е друга история. И за нея трябва да свидетелстват други писатели”. „При Сталин цялата страна беше един голям лагер – казва самият Юз в интервю за списание „Итоги”. „Няма защо да се учудвате защо е толкова широко разпространено онова, което наричате „ненормативна лексика” – аз просто съм част от речта”. Псувните за Алешковски са неразделна част от „великия и могъщ” руски език и онзи изгарящ пипер, придаващ неотразим аромат на книгите му. Преминал през сурови детско-юношески университети – евакуация, служба във флота, четири години лагери, работа като строител и шофьор, почти веднага след това той започва да пише разкази и сценарии за филми.
Творбите му са едновременно много смешни и сериозни. Повечето изобщо не се публикуват по цензурни съображения, затова Юз Алешковски става един от най-търсените автори на руския самиздат. След прочутия скандал с алманаха „Метропол” през 1979, където са отпечатани някои от превърналите се вече във фолклор „лагерни песни” на Юз, писателят е принуден да емигрира. Отначало живее във Виена, после отива в САЩ. Сред известните му книги са „Николай Николаевич”, „Маскировка”, „Кенгуру”, „Ръка”, „Синьото скромно шалче”. Но дори и да не беше написал нито ред проза, Юз Алешковски би останал в историята като автор на всенародно любими вокални миниатюри като легендарната „Песен за Сталин”.
Когато преди няколко месеца Юз Алешковски представи най-популярните си песни и в Първо студио на БНР, той започна концерта си така: „Всички тези песни – от първата до последната, са написани през 50-е и 60-е години на ХХ век. После незнайно защо музата ме изостави и дори не разбрах при кого отиде – (дали не при Висоцки? – б.а.). Понякога тя се завръща, както се случва и с бившите съпруги, и тогава – колкото и да е странно – се появяват нови песни... Никога не съм съчинявал редовно песни, не се смятам за бард и винаги отказвам да приема това звание. Защото ако свирех на китара или пишех текстове толкова професионално, колкото Висоцки или Галич, сигурно отдавна да съм се пропил и да се търкалям под някоя ограда...”...

Запис на концерта на Юз Алешковски в Първо студио на БНР, на който той представи най-популярните си песни, бе издаден от радиото на компакт диск.

„Висоцки също изпълняваше тази класика...” – казва кореспондентът на „Итоги” Олег Висоцки Сулкин. „Ние с него така се и запознахме” – отвръща Юз. „Той изобщо пееше не само моите песни, но и лагерни. Но аз искам да подчертая, че не причислявам своите песни към лагерните. Техният лирически герой – колкото и да не обичам този израз – изобщо не е бандит, а селянин, причастен към лагерния бит. Не може да не си такъв, ако си бил в лагер, това е невъзможно. Този език завладява, доминира над нормативната руска реч. Все пак цялата ни страна бе един голям лагер... Няма защо да се чудите на разпространението на онова, което наричате „ненормативна лексика” – аз от своя страна съм просто част от тази реч”.
„От вашите 80 години 50 сте преживели в своята родина, а 30 – извън нейните предели. Кой период натежава повече?”
„И двата са важни” – е отговорът. „В Русия се родих, живях половин век в радости и беди, с безумни юношески лутания, преживях войната, дори помня 1937 година. След това почувствах повелята на съдбата – другарят евреин веднага да се отправи зад граница, докато още не е късно. Докато не са ме арестували и изпратили в лагер за романите, скрити в чекмеджето, които бяха чисто антисъветски... Нямах право да напускам страната. А 30-е години тук (в Америка) са хубави, защото Земята навсякъде е прекрасна. Живея в божествено красив край – в Кънектикът. Разбира се, вече съм на възраст. Чета понякога за 80-годишните, че са старци на преклонна възраст. Дявол да го вземе – нима и аз съм такъв? Душата ми се чувства млада, наистина – по-възмъжала, почувствала какво значи трагедията... Ако не боледуваш, старостта е прилично време. Есен, все още не е вечната зима...”. „Есенен романс” е най-красивата и поетична от песните, изпълнени от Юз Алешковски на концерта му в Първо студио на БНР през септември 2009. Тук няма затвори и лагери, следователи и политици, болка и нецензурни изрази. Тези думи са единствените, създадени от Алешковски като стихотворение, а не като текст на песен. И те демонстрират един изключителен поет – нежен, изискан и много талантлив... В тези стихове той се идентифицира с цигулар. А легендарният поет и писател – нобеловият лауреат Йосиф Бродски, който казва за Алешковски, че е „излязъл от затворническата ватенка”, правейки паралел с гоголевия „Шинел”; той пише: „Музикалната терминология е като че ли по-уместна от литературоведската, приложена към този автор. Да започнем от това, че прозата на Алешковски не е съвсем проза и жанровите определения – роман, повест, разказ, са приложими към нея само частично. Повествователния маниер на Алешковски е принципно вокален, защото взима за свое начало не толкова сюжета, колкото речевата каденца на разказвача. Сюжетът в творбите на Алешковски се оказва породен от, и заложник на каденците на разказвача, а не обратно – както е в нашата художествена литература вече 200 години. Каденцата е винаги уникална и детерминирана от изконно личния тембър на гласа на разказвача, обагрена от неговите непосредствени обстоятелства, отчасти от реалната или предполагаема негова аудитория...” И по-нататък: „В крайна сметка, речта е семантично атомизирана форма на пеенето. Пеенето в крайна сметка е монолог. Монологът в крайна сметка винаги е изповед. Разнообразни по форма, произведенията на Алешковски принадлежат, ако се изразим технически, преди всичко към жанра на изповедта...”
„Бродски много го обичах” – споделя Юз Алешковски. „Бяхме близки от 1979 до смъртта му... В негово присъствие понякога се притеснявах – защото бях до един гений. Понякога усещах, че не е тук, отсъства, някъде там, във висините. В Бродски се усещаше тази отстраненост – не лично от мен, а във висотите на духа... Щастлив съм, че бяхме приятели... А духовно се считам за един от учениците на Достоевски. Това е писател, без когото не бих бил личност...”
„Гласът, който чуваме – пише за Алешковски Йосиф Бродски, е гласът на руския език – главният герой в произведенията на Алешковски: по-главен от неговите герои и по-главен от самия автор. Гласът на езика винаги е глас на съзнанието: национално и индивидуално... В лицето на този автор имаме писател като инструмент на езика, а не писател, използващ езика като инструмент. В руската литература от ХХ век... такива са двама – Андрей Платонов и Михаил Зощенко. А през ХІХ век може би само Гогол. През ХХ век Алешковски се оказва третият – и явно последен, защото векът си отива, въпреки изобилието от подрастващи таланти...”

Миша Майски е роден през 1948 година в Рига. В едно интервю си спомня своето детство: „Баща ми беше страшен идеалист – член на комунистическата партия от юношеството до края на живота си. Той дори си е сменил името – истинската ни фамилия е Богуславские, всичките ми роднини по бащина линия се казват така. Но след Революцията той е попаднал в детски дом и там са го подигравали, че слави Бога. Тогава той си сменя фамилията в чест на Първи май. Баща ми забраняваше на баба ми да разговаря с мама на идиш, особено пред нас, децата. Не искаше да израснем със съзнанието, че сме евреи. Но именно през 1948 година, когато съм се родил, го изгонват от Партията по анонимен донос. Изгонват го и от Партията, и от работа. Той, разбира се, пише писма до самия Сталин, вярвайки, че всичко е ужасна грешка. След ХХ конгрес през 1956 му се извиниха и пак го приеха в Партията, но така и не получи работа и живеехме доста бедно...”
Синът на този правоверен комунист – Миша Майски, започва да свири на виолончело на осемгодишна възраст. На 17 печели първа награда на Всесъюзния конкурс за виолончелисти. Учи в Московската консерватория при самия Мстислав Ростропович. През 1970 22-годишният студент е арестуван по лъжлив донос. Години по-късно Миша Майски разказва историята с голяма доза ирония: „Не се оплаквам. Вместо да завърша Консерваторията, първо четири месеца бях в Бутырския затвор, а след това 14 месеца – в трудов лагер край град Горки. На ден товарех десет тона цимент с лопата... Но днес дори съм благодарен на съдбата... Не получих диплома от Московската консерватория, но получих много по-важно образование – висше...”.
Тъй нареченият „втори рожден ден” за Миша Майски е на 7 ноември 1972. Точно на празника на Великата октомврийска социалистическа революция, младият виолончелист, който от две години не е пипвал инструмент, пристига с влак на Виенската гара. Не говори никакъв чужд език, няма виолончело, никой не го познава. Състоянието му е като след шок, когато хората отново се учат да ходят и да говорят. Няколко месеца по-късно побеждава на международния конкурс „Гаспар Касадо” във Флоренция, а през ноември 1973 дебютира в Карнеги Хол – Ню Йорк, с Питбъргския СО и с такъв триумф, че след концерта меценат, пожелал да остане анонимен, му подарява виолончело на италианския майстор Монтаняни, на което Майски свири до ден днешен.
А 7 ноември 1972 остава за него истинският му рожден ден, затова когато през 2008 всички му честитяха 60-годишния юбилей, той учудено ги поглеждаше и казваше – „О, не, аз съм на 36 – точно на толкова се чувствам!”
Какво точно се е случило с Миша Майски през 1970 в Москва, той е разказвал многократно в различни интервюта. В едно от тях – за журналиста Владимир Иткин, Майски дори цитира стария съветски виц, известен в различни варианти: „Ти за какво беше в лагер цели 15 години, кажи си, приятели сме – за какво? – Ами, за нищо. Е, недей така – за нищо дават само 12 години...” Фактът, продължава Майски, че ми дадоха само година и половина вместо полагащите се по закон за моето „уж престъпление” от 3 до 8 – е пряко доказателство, че в моя случай беше „за нищо”. Сестра ми замина за Израел със семейството си, имаха официално разрешение. А местните власти решиха, че искам да я последвам, но знаеха, че искам да завърша в Москва при Ростропович. Това толкова ги дразнеше, че решиха да не ми го позволят. Дипломата не ме вълнуваше – аз така и не я получих. Обаче наистина исках да уча при Ростропович, и то колкото може по-дълго. Тровиха ми живота както можеха – не ми даваха стипендия, отменяха концертите ми... Но продължавах да уча. И те разбраха, че аз все някак ще завърша – а бях много добър студент, лауреат на няколко конкурса, включително и на „Чайковски”, бях любимият ученик на Ростропович... Аз записвах уроците му – имах такава идея-фикс, посещавах всичките му майсторски класове. Това бе истински възторг! И до днес не мога да разбера, защо никой друг не ги записваше – та те са безценни. Когато спечелих награда на конкурса „Чайковски” и ми дадоха 800 рубли, си купих в една заложна къща стар магнетофон „Сони”. После ми откраднаха всички ленти от стаята в общежитието и едва не се самоубих – лентите тогава се намираха трудно, бяха и скъпи. Накрая магнетофонът съвсем се скапа, звукът не струваше и започнах да си търся нов. В обикновените магазини такова нещо не се намираше, в тъй наречената „комисионка” (нещо като заложна къща – б.а.), също нямаше нищо, но пред нея се събираха хора – продаваха и купуваха западни плочи. Към мен се приближи някакъв човек, попита ме какво търся. Отговорих, че мечтая за магнетофон „Ухер”. Той каза, че няма такъв, но има ваучери за прочутите магазини „Брезичка” (в България това беше мрежата „Кореком”, където се пазаруваше с чужда валута – б.а.). Там, според него, имало хубави магнетофони. Бях наивен, купих от него тези ваучери, отидох в „Брезичката” – и там ме арестуваха. В съда ме обвиниха за нарушаване на правилата на валутните операции – а дори не бях докосвал валута... В затвора не беше лесно, но тогава казваха: „вътре е лошо, ама и навън не е по-добре”... Работих в лагера година и половина, а след това още 2 месеца бях в психиатрична клиника, защото това бе единственият начин да се освободя от военна служба... Днес обаче съм благодарен на съдбата, че преживях това. Този опит ми помогна да се развия – като личност и човек... Там имаше различни хора – от криминални престъпници до кандидати на науките, а виолончелото дори не го виждах. Свирех „на лопата”. В едно селце, където имаше целулозен комбинат, правеха хартия за вестник „Правда”. И трябваше да се разтоварва цимент. Строях комунизма – уви и ах – безуспешно. Може би вината е моя – не съм товарел цимента правилно... А ако ме питате как съм се възстановил след всичко това, ще кажа – трудно, но съм късметлия! Има много виолончелисти, чиито ръце са по-хубави, по-подходящи за инструмента от моите. Но ръцете не са най-важното.
Музикантите често преувеличават значението на ръцете и на инструмента. Те, разбира се, са важни – но по-важна е главата... И още нещо – разликата между добрите и великите артисти е именно в последната фаза, когато музиката идва не от главата, не от ръцете или инструмента – а от сърцето...”
23 април, петък, от 14.00 часа

Споделете

Звезден експрес на вълните на руската душа

Най-великият жив блусмен от Мали с концерт в София

Програмата на Еврокласик ноктюрно от 1 до 15 декември 2024

Есенно издание "Културама в музея"

Есенни джаз скици: авторски концерт на братя Владигерови

"Виена Шьонбрун Оркестра" започва световно турне от Пловдив

Софийският международен литературен фестивал – поле за среща със световни писатели

Преподавателят и Принцът: Нишкови за фотографията – като страст и професия

Юн Фосе – драматургът, който предусеща бъдещето

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР