Борис Арнаудов – рицар на усмивката

За книгата си “Пеперуда в кошмарите” Борис Арнаудов получи наградата за хумор и сатира “Рицар на усмивката”. На корицата на книгата четем: “Няколко души ме обичат. И аз ги обичам. Има хора, които ме мразят толкова силно, че ме карат да се чувствам щастлив. Симпатичен съм на мнозина. И това ме обезличава.”
На корицата на друг негов сборник сатирични разкази “Гола и грозна” (1990 г.) откриваме автобиографична справка: “Роден съм в годината, която се оказа благоденстваща за капитализма, и затова дълго сравнявахме с нея благоденствието си в епохата на социализма. Мястото на раждане – град Русе... През 1964 г. бях принуден да напусна София, защото ме изключиха от СУ “Св. Климент Охридски” за разпространяване на вицове за известни политически лидери – наши и съветски... После завърших българска филология и се озовах в редакция “Хумор, сатира и забава” на Българското национално радио и разбрах колко е тежко да пишеш смешно, когато не ти е до смях.”
Оттогава досега Борис Арнаудов винаги е бил свързан с редакция “Хумор, сатира и забава” (ХСЗ) в БНР – от литературен сътрудник до главен редактор и на два пъти – директор на програма “Христо Ботев”. В професионалните среди казват: “Радиото е мелница”. Думи и музика излизат непрекъснато в ефира безспир, без пауза – истинско перпетуум-мобиле. Но “радиоработниците”, те сами се наричат така, са влюбени в тази мелница, а Борис Арнаудов е между най-влюбените. За него радиото е съдба, дългогодишен труд, амбиции..., делник и празник!
В “Кабаре “Фата моргана”, в “Дядовата ръкавичка”, в нощното предаване “По никое време”... водещите се редуват, но всички от ХСЗ участват със свои скечове. Темпото е неудържимо. Така мисълта е заангажирана непрекъснато. Писателят е погълнат от ежедневната работа. Ритъмът на редакционният живот подчинява перото му. За Борис Арнаудов всичко в радиото е на първо място – предаванията текстовете, колегите, организационната работа.
Наред с общите предавания Борис Арнаудов има и свои, постоянни. “Голямата къща на смешните” от пет години е с новото заглавие “Салон за класифицирана словесност”. Подборката на впечатляващи текстове от световната класика и съвременната литература, както и добрият актьорски състав превръщат това предаване в специфичен радиотеатър. Борис Арнаудов се бори да защити хумора и сатирата като естетическа категория, цели да запази жанровото им разнообразие, усета за мярка и да не допусне в програма “Христо Ботев” принизено оголената злободневна закачка. За съжаление, точно тя взема връх в редица медийни и концертни изяви в България, принизява художествения вкус на публиката, особено на младите хора.
Години наред Борис Арнаудов е обикалял страната с организираните от него спектакли “Чакани гости” и “Зиг-заг”, радващи се на голям успех, а в последното десетилетие той се наложи като душата на “Златния кос”. От 1988 г. е негов продуцент и организатор, а от 1998 г. – и постоянен сценарист. На първи април почитателите на “Златният кос” обсаждат Сатиричния театър. Този фестивал на българската хумористична и сатирична песен е рожба на редакция ХСЗ при програма “Христо Ботев” на Националното радио с дългогодишното участие на Сатиричния театър. Така всяка година се продуцират определен брой български песни. Борис Арнаудов въвежда анонимен конкурс за текстовете на песните, но сам признава: “След всеки “Златен кос” няколко души не ми говорят.”
Стилът на неговата абсурдистка проза, трайното пристрастие към латинската мъдрост създават от конферанса на “Златният кос” забавен спектакъл: “- Отдавна ли гледате?/ - От години./ - Виждате ли нещо?/ - Нищо не виждам./ - Но се надувате да видите?/ - Затова и гледам./ - А вие?/ - Видях ви да гледате отгоре, рекох си, сигурно си струва и аз да погледна.../ - Вие откога гледате? – Не помня... Аз не очаквам нищо, в смисъл, че не мога да си представя какво чакам... Седя и гледам нагоре. – За днес май стига толкова, а?... И утре е ден.”
Интермедиите с преки алюзии към съвременността се посрещат със смях и аплодисменти. Спонтанната реакция на публиката е най-добрата оценка на тези парадоксални диалози, твърде необичайни за нашето литературно пространство. Това е интелектуалната, изискана сатира, която обаче лесно достига до всеки слушател, зрител, читател.
Макар да не е известно да пише стихове, Борис Арнаудов е автор и на текста-химн на “Златния кос”. Припевът е заключителен, тържествен финал на празника:
И тъжен, и присмехулен,
Гол и горд, но никога бос,
Лесно раним, често хулен –
Нашият ЗЛАТЕН КОС.
Този фестивал разтърсва залата със смях, но събужда и горчиви мисли за нашето днес и за самите нас.
За Борис Арнаудов бихме казали – живот с радиото, живот в радиото. Като писател, редактор и администратор, той има редица награди – в разни конкурси за разкази по вестници и списания, за отделни предавания, за Деня на радиото (награда от СБЖ). Той е първият носител на “Златен будилник”, който се връчва в Деня на народните будители, станал вече празник и на програма “Христо Ботев”.
От първата си книга “Свалям ти шапка, майсторе” (1989 г.), през сборника на редакторите на ХСЗ “Ръкавичка със седем средни пръста” (1992 г.) Борис Арнаудов търси и открива абсурда. Среща темите си зад видимия декор на света. Те са разнообразни: лични и обществени. И едните, и другите – актуални. По отношение на обществената сфера той е открито сатиричен. Когато се докосне до малкият свят на “малкият човек”, по-скоро е снизходителен: “- Главата!... – Моята собствена глава?/... – Какво ви лишава от нея?, ще изчезнат всякакви главоболия... И в много по-демократични държави са посягали на главите на хората, без това да се отрази на демократичните процеси... Убеден съм, че една подредена с вкус колекция от глави ще ми осигури спокойно съществуване до края на живота.” Историята завършва твърде многосказателно: “Хиляди конници без глави обикалят българската държава.”
В творчеството на Борис Арнаудов действителността е абсурд, абсурдът – действителност. И то често пъти съвсем конкретен в пространството и времето. Сякаш през широкоспектърен обектив надзърта милата родна картинка и същевременно битийността на човека от края на ХХ и началото на ХХІ век – като нерв, нрави и духовен строй.
Авторът търси афористично внушение, например: “Основното в прехода към демократични структури е човекът и неговата цена. Докато въпросът по-рано беше как по- евтино да го купят, сега целта е как по-скъпо да го продадат.”; “Колкото и демократично да е едно общество, от слуга до слуга има разлика.”; “Ако не си остроумен, бъди поне умен.”; “Времето може да е хубаво, времената са лоши” и т. н.
Трудно ще определим точната жанрова формулировка на неговите кратки разкази. Стилистично много специфични, те са твърде нехарактерни за българската литература. Те следват абсурдистката линия на европейската класика Бекет, Йонеско, Мрожек, Витацки... В парадоксалната ситуация се вмества парадоксалният диалог. Много от творбите са трагикомични разговори, които, изпълнени с повторения, се въртят в един затворен кръг – символ на човешкото битие, конкретно и изобщо. По жанровите закони на сатиричната и абсурдистката проза героите не са индивидуалности, не са неповторими човешки портрети – те са проблеми, тези. Те са в своя свят, по-дребничък или по-широк, отразил като криво огледало въпроси, колкото злободневни, толкова и вечни. Намеците са пределно ясни, адресът – всеобхватен: човекът винаги и навсякъде е закотвен в приблизително еднакво положение. Разликите са в детайлите, наистина жизнено важни, но детайли. Основното е неизменно във времето.
“- Добър ден, имам чувството, че не ме познахте./ - През последните години много съм се променил./ - Аз ви познах. Вие не ме познахте./ - Много съм се променил./ - По-логично е аз да съм се променила, щом вие не ме познахте... Аз ви познах./ - Невъзможно е да позная някого, когото не познавам./ - Сигурна съм, че ме познавате. Сега не можахте да ме познаете.../ - Изнервен съм. Забравих си калъфа на цигулката./ - Винаги ли излизате с калъфа?/ - Откакто ми откраднаха цигулката... Разказът “Човекът с калъфа” завършва афористично, както и редица други разкази: “Никога не съм познавал хората, които познавам.”
Абсурдът в ситуациите, в диалога, във взаимоотношенията на персонажите стъпва върху твърде реална основа: “Нали не се обиждате, когато ви наричат просяк?/ - Напротив, гордея се, че и аз съм полезен с нещо за престижа на страната ни.” (“Просякът”)
В елегантната игра на словото, в изненадата на парадоксите всичко е колкото невероятно, толкова и възможно. В сцени от духовния делник алогично се разминават думи и мнения. Смешното граници с трагичното и тъжното. Алюзиите идват неочаквано. Тези забавни истории се четат леко и приятно, те разсмиват, но след смеха остава горчив привкус: “Повече няма да ви допускам в кошмарите си. Повече никога няма да заспивам./ - Фатално за вас. Когато си буден, кошмарът е още по-голям”. Или: “По добре е човек да пише книги”/ - До кого да ги пише?”
Внушенията за нашия живот са твърде нерадостни, въпреки свежите хумористични нотки. Тук като че ли не е едно от лицата на действителността, а най-често срещаното лице, дори може би единственото. Целият ли човешки живот е някаква не съвсем смислена игра на алогични приумици?
И само заглавието на книгата “Пеперуда в кошмарите” казва това, което авторът не е казал в текста или не е искал да каже – пеперудата лети над конници без глави, пеперудата – порив, просветление, надежда, която диша, въпреки всичко.

Д-р Нина Пантелеева
сп. “Еволюция”, май 2008