Спомен за тези, които са спасявали евреи през Втората световна война

Мемориалната седмица за Холокоста съвпада и с годишнината - 79 години от подписването през 1945 г. на акта за капитулация на Германия във Втората световна война - първо подписан в главната квартира на американския генерал Айзенхауер във френския град Реймс от представители на Върховното командване на вермахта, върховното командване на западните съюзници и от представител на Съветския съюз. По настояване на Сталин актът на капитулацията е повторен още веднъж - в съветската главна квартира в Берлин-Карлсхорст през нощта на 8 срещу 9 май.

Сега, когато виждаме как светът настръхва в една нова фронтова линия - между пропалестински и произраелски протести, ви предлагаме един неочакван поглед към онези времена - историята на едно еврейско дете, спасено от ромската прислужница на семейството. Това става на територията на днешна Северна Македония по времето, когато евреите от Северна Тракия и Македония са натоварени на влаковете и пратени на сигурна смърт в нацистките лагери на смъртта, докато изпращането на евреите в старите граници на България, събрани за да последват същата злочеста съдба, в крайна сметка е спряно.

До къде води антисемитизмът и отричането на правото на съществуване на цели групи от хора?

Спомен за тези, които са спасявали евреи през Втората световна война, докато са били също така преследвани.

Един от спасителите на евреи е жена от ромски произход, получила званието Праведник на света на Института за изучаване на Холокоста Яд Вашем в Йерусалим. Нейната история беше открита за българската публика от проф. Христо Кючуков от Великотърновския университет, който сега работи в Берлин. Човекът, който е помагал на неговия екип да открие спасената от ромите еврейка, е била пловдивчанката Сара Ешкенази – Щетинер, която вече 75 години живее в Израел.

Разказ за историята на нейната приятелка - спасената Стела (Естер) Бехар - история, която самата тя е разказвала на близките си:

"При мен дойде проф. Кючуков. Бяха го изпратили мои приятели от България. Той е от ромски произход - не зная дали е точно от ромите, копанарите или някои от другите общности. Каза ми, че с неговия изследователски екип издирват еврейка, спасена от жена от ромски произход в Македония, когато тези земи влизат в пределите на царство България. Историята ѝ е следната: майка ѝ, която е била от Сърбия, и баща ѝ – от Македония, отиват партизани почти веднага, след като се ражда момиченцето и го оставят на баба ѝ да я гледа. И двамата са били евреи. Баба ѝ е имала домашна помощничка от ромски произход с много деца. Когато са събрали евреите от Скопие в складовете край гарата, преди да ги отведат към Треблинка, слугинята успяла да измоли (подкупи) пазачите да отидат с децата и да се сбогуват с дългогодишната си работодателка. Влязла с 5 деца, а излязла – с 6. Набързо облекли бебето в скъсаните дрешки на едно от децата и успели да го изнесат. Жената го отнесла вкъщи и го гледала до края на войната". 

Развръзката е почти като при латиноамерикански сериал:

"След освобождението на Македония съсед наклеветява тази ромска жена Хайрия Имери - Михалич, че е откраднала бяло момиченце. Властите го отнемат и го изпращат в детски дом. Но детето говори само на ромски език. Веднъж месечно детска лекарка преглежда хлапетата от дома. Научава за дете, с което никой не разговаря. Заявява, че в семейството са имали ромка-прислужница и знае няколко фрази. Ще опита да поговори с него. Първото, което чува от момиченцето, е израз, който тази, която го е гледала, го е научила да казва: "Не съм циганка, а еврейка. Казвам се Естер Бехар, а майка ми е Букица". Щом го чува лекарката...припада. Оказва се, че е нейното дете! Детето, което смята за загинало, заедно със свекърва ѝ, в Треблинка. По-късно и майката /лекарка/ и нейното спасено момиченце се изселват в Израел и започва борбата им - спасителката на еврейското момиченце, ромката Хайрия Имери - Михалич да бъде призната за Праведник на света. За съжаление, признанието и правото да се засели в еврейската държава са извоювани едва след смъртта ѝ, а титлата не се предава по наследство... Стела /Естер/, спасеното някога еврейско дете, сега е възрастна жена и живее в луксозен старчески дом. За съжаление, се оказа, че вече не помни ромския език, на който професорът се надаваше да общуват. Наложи се да превеждам от иврит на български по време на срещата с нея. Сега поддържам връзка със спасената по толкова необичаен начин Стела /Естер/".

Разбира се, веднага питаме Сара Ешкенази - Щетинер за нейното спасение по време на Холокоста. Тя си спомня събирането на пловдивските евреи в двора на училището. Искаме да разкаже нещо лично за времето на Втората световна война и евреите от Пловдив. Ето нещата през погледа на едно хлапе:

"Постъпването ми в първо отделение съвпадна с навлизането на германците в България. Добре, че дойдоха чак когато стана топло. Конфискуваха сградата на училището в Пловдив. Учихме в двора на синагогата. Във второ отделение позволиха на учителката да ходи по къщите. Събирахме се няколко съседчета и тя ни преподаваше. До четвърто отделение почти не сме учили заедно целия клас. През 1942 г. останах сираче. Майка ми се разболя тежко, но можеше да я излекуват в болница, където има апаратура. Точно тогава обаче излезе закон, който забраняваше евреи да бъдат лекувани в медицински учреждения. Още същия ден я изписаха от държавната болница, въпреки че беше доста зле. Баща ми имаше приятел лекар, който имаше частна клиника. Прие я под измислено име. Но се намери някой от санитарите или от сестрите, който е донесъл, че в болницата се лекува еврейка. Наложи се приятелят на татко да я изпише, иначе можеха да му затворят болницата, а и да го съдят за неспазване на закона. Не много след това, погребахме мама. Бях на 8 години. Както знаете, през март 1943 г. ни събраха нас, пловдивските евреи, в двора на училището. Казаха ни да си носим вещи и да сме готови за депортация. Беше много, много студено. Мисля, че в Пловдив това е рекордът за най-хладен ден през пролетта (нали знаете, че в Израел работих в метеорологичен институт, та съм правила справка). Ние, децата, обаче приехме всичко с голяма радост: предстоеше ни да пътуваме с влак! От шума на подкарваните по улиците евреи, се разбудиха съседите ни. Живеехме 3 къщи от Марица. Исках да ида да се сбогувам с реката, която много обичам и до днес, но това беше на противоположната страна на потока от хора и не ми позволиха. Съседите ни наблюдаваха от дворовете си. Там видях най-близката си приятелка. Тя беше член на детската секция на Бранник, но това не пречеше да се събираме и да си играем. Та реших да се изфукам на Пенка. Казах й: "Виждаш ли, аз ще пътувам с влак, а ти - не!". Преди това бяхме затворени толкова дълго по къщите. Само главата на семейството можеше да излезе за 2 часа, да се опита да намери продукти. Децата се събирахме, минавайки през комшулуците. Не си спомням идването на митрополит Кирил и неговите думи. Не това ми направи впечатление тогава, а че след обеда ни освободиха. Бяха получили заповед от Двореца. Децата направо едва не направихме бунт, че няма да се возим на обещания влак… Но си спомням точно реакцията спрямо извеждането ни от къщите на съседка - българка. Беше бездетна вдовица. Обличаща се в черно от глава до пети. Много обичаше всички деца от улицата, не ни делеше по етническа принадлежност или по каквото и да е било. Даваше ни бучки захар, а това беше голям деликатес. Та леля Цонка, която ходеше с бастун, не остана да гледа зад стобора си, а тръгна с нас и говореше на стражарите, които ни подкарваха с тояги или с прикладите на пушките си, както се кара стадо - "Защо вземате моите деца, оставете децата ми!“ Единият полицай в началото я взе за еврейка, но видя, че няма значка. Искаше да я удари. Тогава друг стражар, който я познаваше, му каза, че тя се е "чалнала" заради гибелта на съпруга си, който е тръгнал на война почти в деня на сватбата им и повече не се е върнал. Каза му да я остави на мира. Това няма да го забравя никога - как тази препатила жена се застъпи за нас... Върнахме се да учим в училището ни чак 1944 година есента. Оказа се, че имаме много пропуски в знанията. Еврейската община нае учители за допълнителни занятия и наваксахме. След две години, когато постъпих в държавното общообразователно училище (еврейските - бяха на нашите общини), бях отличничката на класа. Изискванията към нас бяха високи и дори войната не ни попречи".