Дмитро Василиев: Победата на Украйна трябва да е победа на демократичния свят

Две години след началото на пълномащабната война на Русия срещу Украйна в Киев никой не очаква скорошен край. Макар бомбардировките над украинската столица да започнаха точно преди две години малко преди съмване, всички припомнят, че руската агресия започна не преди две години, а преди десет - с незаконното анексиране на Крим и бойните действия в Донбас.

Войната е навсякъде в Украйна, но докато западните наблюдатели гледат какво се случва на фронтовата линия, украинците имат други тревоги - дали любимият човек на фронта е жив, ще бъде ли мобилизиран член от семейството и какво ще се случи утре. Често в Киев пренебрегват сирените за въздушна тревога, макар и всички да знаят, че една грешна преценка може да струва живота им. Възрастните хора се опитват да живеят с войната, младите - въпреки нея, установи при посещението си в Киев преди седмица Марта Младенова, която събра спомените на хората в следващия репортаж.

"Аз съм полицай, работя в патрулните части. От нощта на 24 февруари вече бях на международното летище Жуляни, където се подготвяхме за отбрана", разказва полицай. "Заемахме позиции, подготвяхме укрепления и очаквахме да се срещнем лице в лица с врага. Емоциите ни бяха смесени. Като цяло не знаехме какво да правим, защото не бяхме напълно подготвени за подобен сценарий. Не бяхме и напълно информирани, ако мога така да се изразя. Именно затова бяхме толкова емоционални и объркани, и действахме най-вече инстинктивно", спомян си и негов колега.

Както правят и повечето хора точно преди две години, когато преди съмване немислимото започва: "На 24-ти февруари бях в Киев, точно се прибирах у дома след работа, рано сутринта. Беше около пет часа, когато чух експлозии. Първоначално не разбрах какво става. Прибирах се от нощна смяна и бях много уморен, спеше ми се. Взех си душ и си легнах. Тогава отново имаше експлозии. Включих телевизора и осъзнах, че войната беше започнала."

• Род Торнтън: Авдеевка е пропагандна победа за Путин, но ще му е политически трудно да я повтори

Жена с дете: "Живея близо до летище Жуляни, което носи името на Игор Сикорски. През прозореца можехме да видим как изстрелват ракети. Предполагам, че там се бяха разположили - на летището. Беше много страшно. Съпругът ми незабавно изтича до банкомат да изтегли пари. Не останахме дълго, заминахме на запад. Имаме дете, много се уплашихме за него."

"Какво си спомням ли? Спомням си, че се събудих от странен звук. Обзе ме страх. Какво направих? Нищо. Да, роднини, децата - чухме се по телефона. Беше ужасно. Никой нищо не разбираше. Ужас. Страх", жена си спомня кошмарната сутрин.

Две години по-късно обаче украинците са свикнали с въздушните тревоги. Преценяват всеки път дали да отидат в бомбоубежище или да продължат деня си според първоначалния план. Вече идват въпросите, включително - защо Западът, който застана зад Украйна, не ни помага достатъчно. След формалните и неформалните разговори, които съм провела, задавам въпроса на политическия анализатор Дмитро Василиев, с когото разговарям в лобито на хотела в Киев:

"Западните демокрации имаха погрешна преценка за Русия и не можеха да си представят, че Русия действително може да нахлуе в Украйна. Те не допускаха, че Русия може да погази всички международни закони и създадения ред. Също така вече има няколко поколения европейски политици, които не знаят какво е война и какво може да причини тя на хората, на обществата, в големите и малките градове, в селата, какво може да причини на една цяла нация. Те не осъзнават, че Русия не се интересува от решения, а само от сила, от геополитическо лидерство. Иска само това. От моя гледна точка Москва се опитва да разруши съществуващия глобален ред и да го изгради на ново по начин, който на нея й харесва. Европейските лидери не могат да го осъзнаят и си мислеха, че ако не демонстрират мускули, Русия ще спре. Точно обратното. Тя трябва да разбере, че всички са готови да се бият.

• Един ден ще има правосъдие за военните престъпления срещу украинския народ

Същото важи и за войната срещу Украйна. Ако руснаците усетят решителност за битка, ще спрат. Ако не видят, никога няма да спрат. Ще дезинформират, ще печелят време и ще го използват срещу нас, те искат да ни убият. Това е модерната Русия. Трябва да го разберем."

Изненадващо и за мен, намирам потвърждението на думите на политическия анализатор при първия срещнат човек, когото анкетирам в Киев. Представя се за пенсионер и ми се извинява, че отдавна не е говорил на английски език: "Все повече украинци осъзнават, че това не е война между Русия и Украйна, а между Русия и Запада - Съединените щати и останалите държави. Все повече украинци се питат защо трябва да умираме заради интереса и печалбите на другите държави, дори не знаем кои."

Кремълският наратив е рядко срещан в украинската столица, макар всички да признават, че пропагандата върши своето. Освен това - критиките към местната и централната власт стават все повече: "Какво се случва с нашия бюджет? Бяха изхарчени 10 милиона за Евровизия? Това е само, което виждате тук, в Киев. Трябва да се провери информацията, която идва от местните общности навсякъде в страната. В разни градове се харчат пари за глупости. Строят паркове за жертвите. Струва ми се, че такива паркове трябва да бъдат построени, когато войната приключи. Сега всичко трябва да отива за фронта. Аз дарявам. Имам десетки приятели, които сега са войници. Работя, имам пари и дарявам част от тях за фронта. В същото време властите отделят средства, за да павират улици. Това е положението."

Има въпроси около мобилизацията, а усещането е за дълга война.

През март ще станат две години, година и половина от които съм във военна зона. Честно казано, психиката ми не издържа вече. Какво ще се случи, предстои да видим, споделя мъж от Ирпин. 

"Нашата бригада участва в освобождението на Лиман. Времето ще покаже. Господи, надявам се да свърши бързо. Журналистите не може да го разберете. Тези момчета понякога правят много откачени неща, включително и когато са в домашен отпуск."- Думите са на доброволец, избрал да се запише в армията, за да осигури бъдеще на двете си дъщери.

"Бяхме малко объркани. Бомбардировките започнаха. Както винаги, всички нормални хора не си представяхме, че това е възможно. Кой би го повярвал? Да, те летяха, пристигаха и стреляха. Това беше така. В началото се скрихме в едно мазе, където стояхме до 8-ми март. На този ден успяхме да избягаме от Ирпин. Бяхме късметлии. Просто успяхме."

"Наистина имахме късмет. На 8-ми март някак си избягахме. Заведох семейството си в Западна Украйна и след това отидох във военния комисариат. Сега съм в отпуск, но служа на родината си".

И още - студентката от Запорожие, която учи в Киев: Имам много роднини и приятели, които се бият. На фронтовата линия са, лице в лице с врага. Намираме начин да им изпращаме колети. Опитваме постоянно да поддържаме връзка - опитваме се да им помогнем.

• Украйна днес отбелязва две години от началото на пълномащабната руска инвазия

Момиче от Запорожие: По отношение на мобилизацията по някакъв начин мнението ми е неутрално. Налага се да се случи, просто се налага. Ако ме призоват, тъй като съм на 18 години, теоретично може да се окажа на фронта. Ако трябва да отида, ще го направя, защото се налага. Даже съм си мислила дали сама да не отида. Въртеше се тази идея в главата ми. В Запорожие никой не е принуден да отиде, всички решават сами за себе си. Ако ние с приятелите ми бъдем призовани, ще тръгнем. Всичко зависи от развоя на събитията.

Дмитро Василиев не сподели своите преживявания точно преди две години, но си спомни как точно в хотела, където провеждаме интервюто, са нощували негови близки приятели. Напуснали са Украйна само три дни преди да започнат бомбардировките, които киевчани помнят така: Първия ден, когато всичко започна, взехме децата, събрахме малко багаж, качихме се на колата и се опитахме да напуснем Киев. Не успяхме, защото трафикът беше много голям. Затова отидохме в офиса, където беше много по-безопасно при ракетен обстрел и прекарахме нощта там. Ракетите продължиха да падат, беше много шумно. Доколкото разбирам обаче основните им цели са били военни обекти. 

"На следващата сутрин успяхме да напуснем Киев. Оказа се, че няколко часа по-късно, или на следващия ден, руснаците са успели да откъснат пътя, по който се измъкнахме. Хората, които са били там в опит да напуснат града, са били масово избити. Иначе - семейството ми вече е във Варшава и живее там."

Всъщност, целите изобщо не са само военни, но хората, които живеят в близост до летищата, първи усещат ужаса. В покрайнините на Киев тръгват танкове. Всичко се вижда през прозорците на домовете на жителите не само на украинската столица, но и на другите обстрелвани в първите дни от пълномащабната война градове.

Момиче от Запорожие: Редовно пътувам до Запорожие. Цялото ми семейство е там - мама, татко, баба и дядо. Бях вкъщи преди две седмици. Всичко е наред. Опитваме се да живеем по някакъв начин. Всички знаем, че всеки ден може да е последен, затова продължаваме да живеем, както можем. Това важи за цяла източна Украйна. Не знаем какво ще се случи утре, но малко или много нещата са наред.

Рожденик: "На 26-ти имам рожден ден. На 24-ти обявиха, че започва война. Два дни по-късно беше напълно ясно какво предстои."

По улиците на Киев могат да се срещнат и много чужденци, някои от тях - с мисия в Украйна: Вървях по улицата, когато падна крилата ракета. Беше третият ми ден в Киев. Не очаквах подобно нещо - крилата ракета да бъде изстреляна срещу голям град. Бил съм в Газа преди и съм чувал свистенето на подобни ракети. Първата ми реакция беше: "Не може да бъде!" След секунда обаче падна още една и тогава осъзнах какво се случва и че трябва да потърся укритие. 

"И сега е така. Когато е спокойно, всичко е наред. Красиво е. Вече дори не се притеснявам, когато започнат сирените за въздушна тревога. Самият звук не може да ме обезпокои. Но когато започнат експлозиите, изпитвам страх. Това не е нещо, с което мога да свикна. Искам всичко да свърши." - Казва възрастната дама, но с ясното съзнание, че войната ще продължи дълго. Василиев вярва, че Западът се е осъзнал и помощта ще дойде в нужния размер, не само около втората годишнина от началото на пълномащабната война. Пълномащабната, подчертава политическият анализатор и припомня, че всичко започва с военните действия в Донбас и незаконното анексиране на Крим преди десет години. 

И не само: Не искаме да умрем, искаме да живеем. Да останем живи - за нас това означава да спечелим тази война. Помним историята, помним Гладомор. Русия дойде и уби между пет и десет милиона души. Напълно сме убедени, че Русия отново ще направи същото, защото от нейна гледна точка, за да спре всяка съпротива, просто трябва да убие всички.

Според Дмитро Василиев е погрешно да се смята, че Западът е уморен от Украйна:  Струва ми се, че това, което се случва в Съединените щати, по никакъв начин не показва, че те са уморени от войната. Има политически шум около един от кандидатите. Той е егоцентрик. Не се интересува от нищо, освен от себе си. Това обаче аз го разчитам като добър сигнал, защото накара Европа да се страхува и да се осъзнае. Ужасени са от това, което може да направи Доналд Тръмп. Затова Европа разбира, че трябва да бъде много по-добре подготвена във военно отношение, трябва да има самостоятелност и да помага още повече на Украйна.

Питам Дмитро Василиев дали все още вярва в победата на страната си и какво всъщност означава "победа"?

Какво е победата? Да върнем границите си от 1991-ва? Да подпишем документ с Русия? Или пък победата е разпад на Руската федерация, което ще сложи край на руския империализъм и на заплахата за Украйна? Трябва да отговорим на този въпрос. Мисля, че отговорът не трябва да бъде даден само от Украйна, а от целия демократичен свят, от нашите демократични съюзници. Това трябва да е победа на демократичния свят, защото - географски, засега тази война е в пределите на Украйна, но от гледна точка на ангажираността на демократичните ни съюзници, това е глобална война.

Русия също има своите съюзници - като Северна Корея, Иран и Сирия. Дори наемат войници от Непал. Китай също може да бъде включен. Войната е глобална, трябва да го разберем. Ето защо нашите демократични, евроатлантически партньори трябва да участват заедно с Украйна в определянето на това какво е победа. Веднъж, когато дефиницията е готова и я постигнем заедно, това ще бъде истинската победа.

Цялото интервю чуйте в звуковия файл.